МАНАСТИРЪТ

“Манастирът тесен за мойта душа е...”
Иван Вазов


- Чедо, толкоз грижи ли имаш?
Топла ръка на тила ми...
- Да не е болен някой?
Надигнах главата си - беше дребна и може би стара... Лицето й не се виждаше, светлината идваше откъм гърба й...
- Ти се моли, моли... Господ чува молбите ни, чедо...

***

Когато съвсем ми отесняваше на душата, идвах тук... На дестина декара, малкият манастир олицетворяваше рая. Няколкото възрастни монахини добре се грижеха за всичко наоколо - от спретнатата сграда, в която живееха, през винаги равноокосената и дъхава трева по алеите, брезовата горичка вляво, с вечно почукващия кълвач и най-сетне малката църквица, носеща името на Богородица. Но любимото ми място беше срещу гробовете - с големи каменни кръстове и свежи цветя. На всички тях бяха изписани странни имена и почти всички започваха с А –Агапия, Агнасия, Ариадна и... Анастасия. Тук витаеше такъв мир и спокойствие, сякаш скромните мощи внушаваха, че на света всичко е тленно, че животът е само едно просто съвършенство и всичко останало е суета. Поплаквах си малко и си тръгвах пречистена. Проблемите ми почти винаги намираха разрешения и дори не забелязвах как зад оградата блоковете-мастодонти настъпваха...

***

Някога, много отдавна, когато човечеството не е и подозирало, че някой ден ще му срутват къщите, за да го пъхат в малки панелни кутийки, където разбирателството и покоя щели постепенно да изчезват, тук, на това място процъфтявало дивно село. Нямало по-малка къща от на два ката, нямало двор неподреден и лишен от стока, нямало навъсени и сърдити хора, младите се женели щастливо, отчували по няколко здрави деца, а умрелите изпращали с почести и никой за никого лоша дума не казвал. Докато един ден не дошъл ред на поредната годявка и то не на кой да е, а на най-личният и богат момък на селото и на най-красивата мома. Голяма любов имало между двамата, но луда глава бил момъкът, строен и напет, а и акъла му бил като бръснач, та още расъл-недорасъл, бил всеобщ любимец и на старо и на младо. Другите момци все го търсели, а момите тайничко въздишали... и всички толкова много го обичали, че той взел и се възгордял... В последният момент обявил, че се годява за друга и не, защото била по-умна и по-красива, а защото и тя като него била най-имотна. Черна буря се извила още на сватбата, градушка изпобила посевите, а няколко мълнии ударили по добитъка. На другото лято не паднала и капка дъжд, земята се съсухрила, а младите се разбягали към настъпващия град.
И никой не забелязал как само едно момиче, изоставено от любимия си, горещо се молело за спасението на всички...

***
Годините минавали, селото опустявало, къщите се рушели, управниците се сменяли и един ден забучали багери - изравнили всичко и започнали да никнат блокове, градът се разраствал и трябвало да приютява селяни, цанили се за граждани. Нямало вече дворчета, нищо не никнело направо от земята, всичко в магазините било “вносно”. Хората се женели по сметка и криво-ляво раждали до две деца. Никой не стъпвал на гробовете на мъртъвците и отвсякъде се чували злословия и хули.
И никой не забелязвал как само една жена, навремето изоставена от любимия си, горещо продължавала да се моли за спасението на всички...

***

- Така бил сътворен манастира, чедо - станало чудо... Дори в този свят на алчност и бетон, винаги се намира място за някое райско кътче. Молитвите й били чути и затова получила името Анастасия - Възкръснала. И тя с благодарност приела това име, защото вярвала, че все някой ден справедливостта ще възтържествува и отново цялата земя ще стане райска градина... А ти не унивай,чедо, знам, че ти е болна душата, но се моли и вярвай... Господ чува молитвите ни!
И макар че продължавах да не виждам лицето й, светлината откъм гърба й започваше да ме топли...


05.06.2007