Последният ден от празничната седмица на родния ми град. По традиция се закрива с тъй наречения градски маратон. Всъщност, маратон е силно казано защото разстоянието е около два километра и се простира от паметника на Васил Левски край стадиона, до паметника на Христо Ботев в центъра на града. Или както го наричаха  по- популярно „ Бягството от Левски до Ботев”

Включваха се млади и стари, кой както може – един вид бягане за здраве и стройна фигура. Нямаше материални стимули, само плакети и паметни медали, но както всяка година и участници, и публика се радваха на мероприятието.

          Времето беше топло, почти лятно, въпреки ранния юни. Над шарената тълпа се носеха балони, знамена и аромат на скара. Стоях сред множеството на площада и кимах разсеяно на познати лица докато слушах мърморенето на внука до мен.

Беше недоволен защото не му позволих да се включи, поради скорошна травма на глезена, придобита в час по физическо. Като повечето баби и аз обичам да се презастраховам. Пък и бях основния  фактор, който разрешава и забранява, тъй като родителите му, уви точно тия дни се оказаха в чужбина.

–  Ето виж, бабо – подхвърля ми той – тези и кучето са си взели. За него дали им е било нужно медицинско разрешение?

– Изглежда здраво. Водят го на каишка. Не пречи на движението. Явно е добре дресирано. – Поддържам защитната си пледоария аз.

–  Куче да си в този живот – Въздиша и се заглежда в поредната група пристигащи на площада.

Първите финалисти вече са заели почетните места. Организаторите изчакват да се появи и последната група за да започнат награждаването. Музиката гърми с маршови напеви.

Последната група от маратонци бавно се изсипва на финалната зона, бършейки потни чела и махайки за поздрав към роднини и познати или към каменния поглед на Ботев.

Загледах се в една от последните участнички.

Усмивка на  зачервеното, потно лице, разпилени по гърба руси коси завързани на конска опашка. Сините очи блестяха, сякаш прегръщаха целия свят.

Този поглед, който крещеше без думи „Успях! Успях!” ме запокити  двадесет години назад в ортопедичната клиника на едно градче край София, където бях придружител на майка ми поради наложила се смяна на тазобедрена става.

           Почти месец новоприетата беше в стаята, в която лежеше майка ми. Помня бледото лице, стиснатите устни, вперените в тавана огромни сини очи.Помня мълчанието, което беше облякла като защитна ризница, и което плашеше дори персонала.

От сестрите подочух това - онова. Казваше се Ирена, само на 25 години и беше балерина в операта.След автомобилна катастрофа се наложило да отрежат единия ù крак до коляното. Омъжена, с едно дете на три годинки. Свекърва ù – властна и властимаща личност била  някаква шефка в столична община. Редовно превеждала пари за манипулациите  и лечението, но не идвала на свиждане и не разрешавала на сина и внучето да я посещават за да не се притеснят от грозната гледка.

А „грозната гледка” беше красива дори и в болничните дрехи.Крехка като порцеланова фигурка, пшеничено руса коса и дълбоки сини очи, обрамчени с гъсти, извити мигли.

Консултираха я с психиатър от страх да не направи някаква глупост. Преместиха я в друга стая.

По- късно периодично се засичахме в залата за рехабилитации. Тя опознаваше движението с протеза. Все така със стиснати устни и стегнато тяло. Отначало с ръце и проходилка, после ръце и патерици, ръце и бастун, само  ръце и крака… Помня как падаше и отказваше помощ за да се изправи. „Аз мога… Оставете ме, ще стана”

Веднъж отидох до стаята ù да ù занеса забравената в залата грейка. Седеше на леглото, с гръб към вратата и раменете ù потръпваха. После се извърна към вратата, избърса сълзите си и промълви:

–  И аз съм човек. Но не искам никой да ме вижда слаба и разплакана.

–  Ти се справяш добре, но трябва да си почиваш и да позволиш на персонала да ти помага. Все пак нали за това са в залата. Пък и една помощ е помощ  когато е предложена навреме - вметнах аз.

–  Досега винаги съм била част от глутница. В операта – репетиции, постановки, турнета, друг ги организираше, а аз правех каквото правеха всички. В къщи – всичко се дирижира от свекървата. Тя е всезнаеща перфекционистка  и чуждо мнение не приема.

Мъжът ми е добър човек, но твърде много е зависим от нея… Детето е малко, родителите ми са много възрастни и болнави. Между другото те живеят в твоя град. Землячки сме…

Не искам и не бива да се оставя на милостта на другите. Трябва да се превърна в единак и да разчитам само на себе си.

Глутниците трябва да останат зад гърба ми…

Наблюдавах я и в следващите дни как плавно и все по уверено влизаше в кожата на единака…

 Отначало бавно и несигурно се придвижваше и броеше направените крачки:  „Още една… девет… десет…още една…” С всеки ден една крачка повече, едно падане по-малко…

Устните стиснати до прехапване, очите втренчени в пода, ръцете протегнати настрани и напред, сякаш не точно търсеха опора, а отблъскваха евентуално нахлул в личното ù пространство помощник.

Когато си тръгнахме Ирена вече беше доста по-стабилна и спокойна. Непрестанно се възхищавах  на духа и куража ù и постоянно ù повтарях, че тя е моят герой.

– Трябва да се науча да живея с това, което Господ ми е оставил и то така сякаш нищо не ми е отнел – казваше ми тя – По- трудно ми е да не виждам детето си, но няма да ги съдя. Знам, че един ден синът ми сам ще дойде при мен и ще ме прегърне. По собствено желание, а не по съдебно решение. И знам, че Бог ще накаже справедливо, когото и както реши…

     След доста години се засякохме в един крайградски ресторант. Ирена беше в компанията на симпатичен, висок и синеок младеж.

–  Това е синът ми – представи ми го тя – учи в Лондон бизнес администрация. Дойде си за да отпразнуваме рождения ми ден.

Аз съм добре. Завърших счетоводство и работя към една българо - датска фирма като главен счетоводител.

Синът влезе отново в живота ми когато стана на 16г. Трябваше декларация от втория родител за една олимпиада по математика в чужбина.

Срещнахме се и с него, и с мъжа ми. Поговорихме си. Той ми се извини от името на майка си за всичко, което са ми причинили. Махнах с ръка… Не се събрахме отново, но поддържаме цивилизовани отношения.

А свекървата? Прекарала мозъчен инсулт и отключила Алцхаймер.

Отглеждат я в един дом за стари хора. Ходих да я видя… Като зеленчук е. Усмихва се на всичко и нищо не разбира, никого не познава…  А някога предлагаше мен да пратят в дом… Ирония на съдбата…

Но както ти казах  преди години, Бог си знае работата…

         Награждаването беше свършило. Участниците се подреждаха за групова снимка.

Прекосих площада и застанах срещу Ирена като ù връчих букета, който иначе бях предвидила да украси паметника на Ботев.

–  Поздравления! Ти си моят герой! – отроних.

Усмихна се. Поприглади щръкналия бретон и пое цветята.

–  Ами, нищо особено. Догодина ще съм по- напред. Благодаря за цветята! Обърна се и тръгна уверено по посока на подреждащите се за снимка участници.

– Бабо, ама че си странна. Вместо да поздравиш победителя, ти даваш букет на аутсайдера – обажда се мрънкалото до мене.

–  А ти за олимпийския принцип, чувал ли си? Не!? Хайде сега да отидем да си вземем сладолед и ще ти го разкажа…