Глава I
Началото
Маркиза Вероника Леонарди беше може би най-противоречивата личност, която можеше да се срещне в Париж през 1870 година. Тя бе изключително красива. Гарваново черните ù къдрици обрамчваха млечнобялото ù лице и като че ли подчертаваха сините ù като лед очи и алените ù устни. Тялото ù бе съвършено изваяно - имаше фини глезени, дълги стройни бедра, тънка талия, а в малките ù бели ръце с дълги, тънки пръсти, сякаш се беше събрала цялата нежност на света. С внушителния си ръст тя приличаше на току-що слязла от Олимп богиня, но ако на пръв поглед всички биха я сравнили с Афродита, то тези, които имаха късмета да я опознаят по-отблизо, със сигурност променяха мнението си и я оприличаваха на богинята на мъдростта и войната - Атина.
Вероника определено не бе типичнияt пример за дама от своята епоха. Със завидните си умения в областта на фехтовката, стрелбата и ездата, както и с буйния си, избухлив и властен нрав, сред приятелите си тя си бе спечелила прозвището „амазонката”. Тя затвърждаваше това впечатление с честите посещения в кръчмата близо до имението си в компанията на голяма група приятели и последващите от това масови сбивания, в които се изявяваше като лидер на другарите си. Въпреки че беше единствената жена в приятелския си кръг, всички знаеха, че тя е водачът, заради безспорните си лидерски качества, стратегическата си мисъл, безпрецедентната си храброст, понякога стигаща до лудост, и способността си да жертва дори собствения си живот за приятелите си. Вероника блестеше и с познанията си от почти всички области на науката и изкуството, както и със способността си да вижда и оценява хората не по тяхната външност и обществено положение, а според истинските им качества.
След смъртта на родителите си Вероника получи огромно наследство, което тя съумя да умножи многократно с помощта на своя най-близък приятел и съветник, управителят на имението и близо до Париж, синьор Алесандро Корсини. И въпреки че почти цялото си време тя отделяше за управлението на богатството си, винаги намираше начин да се забавлява. Обожаваше да свири на пиано, да танцува, да пее и да чете книги, но най-голямата и страст беше операта. Вероника почти не пропускаше представление и поради тази причина често пътуваше до града. Веднъж тя видя обява, на входа на операта, на която пишеше, че се търси певица. Тогава Принцесата воин реши, че това е нейният шанс да сбъдне детската си мечта да пее в парижката опера.
В деня на прослушването тя беше съвършено спокойна, въпреки че не бе казала дори на Алесандро за намеренията си, имаше добро предчувствие. В залата, в която се провеждаше прослушването, освен журито присъстваха и кандидатите. Първа беше една дама с не особени големи гласови данни, но силно подкрепена от един от журиращите. След нея на сцената излезе едно момиче, с прекрасен глас, но когато видя всеобщото одобрение, изписано върху лицата на присъстващите, мъжът, който подкрепяше предишната кандидатка, демонстративно напусна залата. Момичето се смути и като че ли изгуби гласа си. При представянето на всички следващи кандидатки, същият този мъж напускаше залата по най-показния начин, с което смути не едно и две момичета. Колкото повече наближаваше реда на Вероника, толкива по-амбицирана ставаше тя да покаже на въпросния господин вокалните си възможности. Когато се яви пред журито и запя, всички в залата сякаш застинаха на местата си. Гласът ù бе толкова омагьосващо красив, така дълбок и силен, сякаш пееше не човек, а ангел. Това не попречи на онзи мъж отново да напусне, но противно на очакванията на всички, Вероника не се притесни ни най-малко, напротив, гласът ù изригна в целия си блясък и сякаш помете всичко около нея. Щом и последният звук заглъхна, трябваше да минат няколко секунди преди някой да може да каже нещо. Историята с мъжа се повтаряше при всяка от следващите кандидатки, но никоя от тях не можа да издържи психически. Накрая останалите членове на журито бяха единодушни, че Вероника е истинско откритие и трябва да заеме мястото на прима на операта. Маркизата не можеше да повярва на ушите си. Това, което ù се случваше, бе по-хубаво от сън, по-хубаво и от най-дръзките ù мечти. Най-съкровеното ù желание се бе превърнало в реалност и тя нямаше търпение да започне новата си работа, да се запознае с колегите си и най-вече да разбере коя ще е първата ù роля.
На следващия ден тя започна репетициите. Всичко ù се отдаваше с такава лекота, че колегите ù си мислеха, че тя не работи, а се забавлява. Освен това беше толкова дружелюбна и услужлива с тях и бързо спечели симпатиите им, а доверието им заслужи с огромното старание, което полагаше.
Тъкмо когато беше постигнала пълна хармония с дуетния си парньор и оставаха броени дни до премиерата, той се разболя сериозно и това хвърли в паника всички актьори и директорите. За броени часове трябваше да се изготви план в случай, че певецът не оздравее до премиерата. Репетициите започнаха отначало и Вероника трябваше да се синхронизира с новия си партньор за отрицателно време. След огромни усилия, труд и старание на генералната репетиция всичко беше идеално, което до някъде успокои трупата.
Няколко часа преди премиерата тя стоеше в гримьорната си и се приготвяше за първото си излизане на сцена. Беше облечена в разкошна, копринена, лилава рокля, а косите ù бяха прибрани в елегантен кок, тоалетът ù се допълваше от диамантени обеци и колие. Въпреки че приличаше на богиня и пееше като такава, Вероника не бе спокойна, беше я обзело някакво странно чувство, което я караше да не излиза на сцената, а може би пък ù подсказваше да направи точно това...
Изведнъж на вратата се почука и една от балерините влезе.
- Започваме след 10 минути. Готова ли си? - попита момичето.
- Мисля, че да. Партньорът ми пристигна ли?
- Не знам, да проверя ли?
- Няма нужда, благодаря. А с кого всъщност ще пея, знае ли се?
- Не знам нищо, но чух един от директорите да казва, че и вторият ти партньор може би няма да дойде поради сериозен личен проблем, който изникнал неочаквано, но пристигнал някакъв изключително талантлив певец, който тази вечер ще пее с теб, но не знам нищо повече за него. Извинявай, че питам, но ми изглеждаш притеснена.
- Не се тревожи, вече всичко е наред. По-добре да тръгваме, не искам да карам всички да ме чакат. - каза Вероника и заедно с балерината се отправи към сцената, оставяйки гримьорната си отключена.
Глава II
Първа среща
Когато завесата се вдигна и Вероника се изправи пред очите на публиката, сърцето ù заби лудо, но тя съумя да скрие и овладее притеснението си. А щом оркестърът засвири, тя затвори очи и запя. В този момент тя се опитваше да изтрие от съзнанието си мисълта за стотиците очи, вперени в нея, за непознатия, с когото щеше да пее нерепетиран дует и то на първото си представление, и да се пребори с разяждащото я чувство на самота и изгубеност. Неочаквано в съзнанието ù се появи образа на Алесандро, човекът, който я бе подкрепял във всяко нейно начинание през последните 20 години.
Колкото повече наближаваше моментът, в който Вероника щеше да пее с новия си партньор, толкова по-силно биеше сърцето ù и тя чувстваше, че то ще изскочи от гърдите ù. Когато той се появи на сцената, Вероника едва не зяпна от почуда. Той бе малко по-висок от нея, с дълги до раменете, гъсти и буйни черни коси, широки рамене, чувствени устни и дълбоки като езера, изразителни сини очи. Но това беше единственото, което се виждаше от лицето му, защото носеше черна, кожена маска. В ръката си държеше червена роза, която подаде на Вероника. Той се приближи до нея, така че тя усещаше елегантния му парфюм и прошепна:
- Останалата част от букета те чака в гримьорната ти.
Вероника го гледаше като хипнотизирана и сама се учудваше от себе си как успява да пее, не можеше да откъсне погледа си от неговия. Този тайнствен мъж я привличаше като магнит. Струваше ù се някак познат - парфюмът му, очите му, походката и маниерът му, но никой от приятелите ù не пееше като него. Гласът му беше толкова лиричен, топъл, дълбок, като на ангел.
Вероника усети как топлата му ръка хваща нейната, в следващия момент как я прегръща, а парещите му ръце я докосваха нежно и сякаш прогаряха копринената ù рокля. Но тя не можеше да повярва как е възможно гласовете им да си подхождат толкова. Звучаха така, сякаш са пели заедно цял живот, тя чувстваше, че не само гласовете, но и душите им се бяха слели в едно и ù се искаше този миг да не свършва никога.
Но вече се чуваха последните звуци, изтръгнати от инструментите на музикантите. И гласовете на певците затихваха. Вероника бавно започна да се събужда от красивия сън, в който се намираше, откакто той се бе появил на сцената. Изведнъж ù се прииска да го попита толкова много неща, да махне маската, покриваща лицето му, да пее отново с него. Но докато тя си мислеше това, той бе изчезнал безследно от сцената. Единственото доказателство, че не беше сънувала, бе червената роза, която държеше в ръката си, в този момент тя се сети за думите му и почти тичешком се отправи към гримьорната си.
Когато влезе в нея, Вероника видя, че е пълна с цветя, но точно пред огледалото бе поставен най-големия букет червени рози, който някога беше виждала. Потърси писмо или бележка, но не откри нищо. В този момент на вратата се почука и в гримьорната влезе същата балерина, която я извика за началото на представлението по-рано същата вечер.
- Вероника, беше невероятна, пя като ангел и това не остана незабелязано! - каза въодушевено момичето.
- Какво имаш предвид, като казваш, че не съм останала незабелязана, Анет? - строго попита Вероника.
- Един от най-влиятелните мъже в Париж, даже в цяла Франция, Граф Д’Ангиен те е харесал и иска да те види. Чака пред вратата, да го поканя ли?
- Не! - почти извика Вероника - Извини му се от мое име и му кажи, че съм много изморена и няма да приема никого. Моля те!
- Добре, както искаш, но помисли, графът не е кой да е, той е един от собствениците на операта и е най-големия и благодетел. Съветвам те да си по-любезна с него.
- Благодаря за съвета, но няма да се възползвам от него. Единственото, което ще направя, е да се преоблека и да се върна в имението си. - с все същия леден глас отвърна Вероника.
- В такъв случай, лека нощ и до утре! - спокойно ù каза Анет
- Лека нощ и на теб! - нежно ù каза и Вероника.
Двете си размениха по една усмивка и Анет излезе от гримьорната, а Вероника остана сама с мислите си.
Глава III
Съперникът
Докато яздеше към имението си, Вероника не спираше да мисли за тайнствения мъж с маската. Кой беше той? Защо ù беше толкова познат? Освен това имаше някакво лошо предчувствие, което започваше да я обсебва и да я смразява.
Когато най-после пристигна в имението си, тя се качи в стаята си, възможно най-бързо, и седна на мекия килим пред камината. Още от малка тя обичаше да прекарва часове, загледана в топлите и игриви пламъци. Това я успокояваше и сякаш изпаряваше всичките ù страхове, но този път лошото ù предчувствие не изчезна и с всяка изминала минута безпокойството ù растеше, защото тя се доверяваше на инстинктите си и те не я предаваха. Изведнъж тя усети, че нещо зад нея се движи и се обърна. Към нея се приближи красиво хъски с бяла муцуна, леденосини очи, черна козина около тях и черни уши:
- Тони, защо не спиш? Ела при мен, миличък! - нежно му проговори тя и, сякаш забравила всичките си грижи, му се усмихна.
Вероника го погали и го прегърна, а то се сгуши в топлата ù прегръдка като дете, този път мисълта за лошото предчувствие бе изместена от образа на мъжа, с когото бе пяла само преди няколко часа, шарката на муцуната на кучето ù толкова ù напомняше за маската на непознатия. Бе толкова изморена, че очите ù се затваряха и тя реши да си легне. Дълго не можа да заспи, преследваше я погледът на непознатия, който сякаш проникваше в главата ù, но дори и в съня тя не можеше да се отърси от образа на странника, който се беше запечатал в съзнанието ù.
На сутринта Вероника се събуди рано и по-уморена от всякога, бе спала не повече от 5 часа и главата ù се пръскаше от болка. Когато слезе в трапезарията, видя Алесандро, който привършваше със закуската си. Без да пророни и дума, тя седна на стола си и си сипа голяма чаша кафе, което подслади с много захар. Все така мълчалива, тя бързо изпи напитката и с бързи крачки се отправи към входната врата на двореца.
Когато пристигна в операта за репетиция, всички обсъждаха успеха ù и я аплодираха бурно, а тя им благодари с една от най-слънчевите си усмивки и се отправи към гримьорната си, за да се преоблече. Когато отвори вратата, видя, че в стаята я чака не много висок мъж около 60-те, с побелели коси, заплашителен поглед и нагла усмивчица.
- Добро утро, мадам, позволете да ви се представя - граф Д’Ангиен. За мен е удоволствие. – каза ù той, оглеждайки я нахално от глава до пети.
- Добро утро, графе. Мисля, че не е нужно да се представям, защото с вас се познаваме. Греша ли, или вие бяхте мъжът, който демонстративно напусна залата, при моето изпълнение по време на конкурса за певици. - ледено отвърна Вероника.
- Права сте, но ви съветвам да не проявявате излишна гордост и да сте по-любезна с благодетелите на операта. Ако, разбира се, искате още дълго да радвате многобройните си почитатели от тази сцена.
- Заплашвате ли ме, графе?
- Не, само ви предупреждавам. За ваше добро е.
- Предупрежденията ви не ме плашат!
- Аз не искам да ви плаша, а да ви отворя очите. Обърнете ми необходимото внимание, прекрасна моя, и ще ви направя най-известната певица не само в Париж, но и в цяла Франция и в Европа. Помислете за това. Искам толкова малко от вас, а ще ви дам толкова много. Всичко зависи от вас, скъпа моя.
При тези думи Вероника не можа да се сдържи и го зашлеви с всичката си сила. От удара мъжът политна назад и падна на пода. Притискайки с ръка разкървавената си устна, той се подсмихна нахално и с подигравателен тон ù каза:
- Един ден ще промениш мнението си, моя дива красавице.
- Вън! - изкрещя тя - Вън! И не се връщайте повече! - продължаваше да вика тя, обезумяла от гняв.
Когато графът отвори вратата, за да излезе, Вероника видя, че цялата трупа се е събрала пред гримьорната ù. Между тях бързо си проби път един мъж. Вероника не можеше да повярва - това беше същият, с когото беше пяла предишната вечер. Но и този път той носеше същата черна, кожена маска.
- Добре ли сте, нарани ли ви? - попита загрижено той, хващайки нежно ръката ù.
- Не се тревожете, добре съм. Не му позволих да ме нарани. - все още развълнувано му отвърна тя.
- Мадам, не ме разбирайте погрешно, но мисля, че е по-добре днес да не репетирате.
- Няма причина да не изпълня задълженията си днес, мосю. - категорично заяви тя.
- Развълнувана сте, освен това... - той се приближи до нея и прошепна в ухото ù - ... трябва да говоря с вас. Позволете да ви придружа до дома ви.
- Добре! Но още не разбирам, какво целите.
- Ще разберете. Моля ви, нека побързаме.
Почти тичешком те се отправиха към конете си и препуснаха към имението на Вероника. Докато яздеха, те не пророниха и дума, но малко преди да навлязат в парка на имението, мъжът спря изведнъж коня си. Вероника направи същото и доближи жребеца си максимално до неговия.
- Това, което исках да ти кажа е, че трябва да си много внимателна. Мъжът, който те ядоса днес, е много опасен и ако продължаваш да си толкова войнствена, може да пострадаш сериозно.
- Искаш да кажеш, че трябва да го оставя да своеволничи с мен!
- Не! Искам да кажа, че трябва да си по-сдържана и внимателна.
- Как да ти се доверя, като дори не знам името ти?
Той се наведе към нея и прошепна в ухото ù:
- Парис. - след това препусна обратно към града.
Глава IV
Разговорът
Когато на следващия ден се върна в операта, Вероника завари в гримьорната си Анет, балерината, с която се бе сприятелила.
- Здравей, Анет, репетициите започнаха ли вече?
- Не още, чакаме господина с маската. Знаеш ли нещо за него, не сме го виждали, след като тръгнахте към имението ти.
- Разделихме се пред парка на замъка, не знам друго за него.
- Като стана дума за това, разкажи ми какво стана вчера, имам предвид, докато те изпращаше до имението ти, сигурно сте си говорили. Разбра ли поне как се казва?
- Парис, само това ми каза. - отвърна ù Вероника със странна усмивка.
- Парис, като троянския принц, отвлякъл хубавата Елена. Вероника, внимавай, каквато си хубавица, да не станеш причина за втора Троянска война! - смеейки се ù каза Анет.
- Не говори така, приятелко, последното, което искам, е някой да пострада заради мен.
- Извинявай, просто се шегувах. Не исках да те засегна.
- Знам. Ти извинявай. Напоследък съм малко объркана... мисля, че е по-добре да започнем репетициите за довечера.
- Да, права си, да тръгваме.
Двете момичета излязоха от съблекалнята, без да забележат, че коварният и пресметлив граф Д’Ангиен беше подслушал целия им разговор:
- Как си позволява това момченце да се доближава до моята Вероника. Ще си плати за тази дързост! - изсъска през зъби той.
С бърза крачка графът се отправи към един от изходите на операта, където го чакаше каретата му. Преди да се качи в нея, той извика един от слугите си:
- Искам да наблюдаваш мъжа с маската и ако се доближи до маркиза Леонарди, му дай добър урок, а ако повтори грешката си - убий го. Разбра ли?!
- Да, господарю, ще бъде както наредите. - покорно му отвърна слугата.
Глава V
Гласът на опасността
След представлението Вероника се отправи както обикновено към гримьорната си, по един от най-тъмните коридори на операта. Изведнъж тя чу странен шум. Беше някакво шумолене, идващо иззад една от завесите. Първото, за което тя си помисли бе, че е мишка и тази мисъл я отврати, защото тя ненавиждаше тези твари и изпитваше ужасна погнуса от тях. Младата жена забърза хода си, но чу глас - кадифено-нежен мъжки глас:
- Вероника, приближи се, не се страхувай. Аз съм...
Тя се доближи и дръпна завесата, зад нея стоеше младият мъж с маската.
- Парис, изплаши ме...
- Не от мен трябва да се боиш, а от графа. Наредил е да...
Той я дръпна изведнъж и двамата се скриха зад драперията. С едната си ръка той запуши устата ù, а другата обви около талията ù, така че тя не можеше нито да помръдне, нито да извика. По коридора се чуха стъпки и мъжки гласове. Единия тя разпозна - беше на графа, а другият бе непознат.
- Наредих ти да го следиш и при нужда да се намесиш, а ти, глупако, какво направи – нищо! - крещеше графът - Сега и двамата са изчезнали и дори не ми се мисли какво правят! Чудя се кого да убия пръв – теб или онзи шут, маскирания! Давам ти последен шанс - намери ги и ми доведи маркизата жива, а него го убий. И внимавай - провалиш ли се и този път - с теб е свършено! Сега изчезвай и да не съм те видял без нея!
Стъпките постепенно се отдалечиха и заглъхнаха и Парис пусна Вероника:
- Сега разбра ли за какво исках да те предупредя!?
- По дяволите, Анет беше права като каза, че заради мен ще избухне втора Троянска война. Какво ще правя сега!?
- Не се обвинявай, ти нямаш вина за нищо. А единственото, което можеш да направиш в момента, е да се прибереш в имението си и да се престориш, че нищо не си чула и че не сме се срещали тук. Аз мога да ти помогна да се справиш с положението, но трябва да ми се довериш!
- Вярвам ти! Ти рискуваш живота си заради мен и това ме кара да мисля, че слуховете, че ме обичаш, са верни...
- Сега не е нито времето, нито мястото да говорим за това. Да тръгваме!
Докато Парис я водеше из тъмните коридори на операта, Вероника си мислеше за опасността, надвиснала над него, чиято единствена вина бе, че се е оказал на неподходящото място в неподходящия момент. Тя не спираше да обмисля начини да го спаси от лапите на графа. Тя нямаше да си прости, ако се случеше нещо на младия певец. Погълната от тревогите си, Вероника не усети кога се озова в конюшните. Парис ù помогна да се качи на коня си, а след това яхна своя. Те препуснаха към имението ù, закриляни от тъмнината на нощта.
- Защо ми помагаш и рискуваш живота си, след като едва ме познаваш? - наруши мълчанието им Вероника.
- Някой ден ще разбереш.- отвърна ù лаконично той.
- Извинявай за въпроса, но защо носиш маска?
Той само леко се подсмихна и не отговори на въпроса ù. Конете вече не препускаха и Вероника, която беше вече разбрала, че няма да узнае това, което иска, почти долепи жребеца си до този на Парис. Тя протегна фината си бяла ръка и нежно обърна лицето на спътника си така, че сините му очи се взираха в нейните. Прокарвайки пръстите си през косите му, тя сграбчи края на маската и тъкмо когато щеше да я свали от лицето му, усети как ръката му се увива около китката ù и я отмества внимателно. Мъжът нежно приближи ръката ù към устните си и я целуна, като през цялото време не откъсваше поглед от лицето ù. Вероника стоеше като вкаменена на мястото си, осъзнавайки какво е направила:
- Прости ми! Моля те, прости ми, не знам какво ме прихвана! Няма да се повтори, кълна се! - почти проплака тя.
- Няма нищо! Не се тревожи! - с нежна усмивка ù каза той, но жената все още трепереше от вълнение - Успокой се! Нищо не се е случило!
Той нежно я прегърна, а тя се сгуши в ръцете му.
- Предадох доверието ти! - самокритично каза тя.
- Всичко е наред! - отвърна Парис и я целуна по челото. Докато Вероника се осъзнае, той препусна с коня си в неизвестна посока.
Глава VI
Заплахите
На следващата сутрин в кабинета на собственика на операта влетя граф Д’Ангиен, бълващ огън и жупел.
- Това не може повече да продължава така! - изкрещя той.
- За какво говорите, не ви разбирам, графе! - стреснато му отвърна другият мъж.
- Първо, маскиран непознат изпълнява главните роли в операта! Второ, някаква си самозабравила се, доскоро никому неизвестна певица, си позволява да ми се подиграва! И трето, снощи след представлението и двамата изчезват безследно! Ако този произвол не спре, ви гарантирам, че ще престана да спонсорирам операта! Ясен ли съм!?
- Да, господин графе, пределно ясен. След час започват репетициите и ви обещавам да говоря с маркиза Леонарди. Гарантирам ви, че повече няма да имате причина за оплакване.
- Надявам се да е така, мосю. За ваше добро! Все пак ще остана по време на репетициите.
Когато пристигна в операта, Вероника беше затрупана с въпроси от колегите си и едва се добра до гримьорната си, с надеждата за малко спокойствие. Но там я чакаше приятелката ù Анет.
- Къде изчезна снощи, толкова ме изплаши? - почти извика балерината.
- Никъде не съм изчезвала, просто бях много уморена и веднага след представлението се прибрах вкъщи. - спокойно ù отвърна Вероника.
- Тръгнала си дори без да се преоблечеш? Вероника, лъжеш много убедително и би заблудила всеки, но не и мен. Случило се е нещо и те моля да ми кажеш какво е то.
- Анет, приятелко, моля те не настоявай да узнаеш, за твое добро е. Не искам и ти да си в опасност заради мен...
- И аз! Значи има и друг замесен. Предполагам, това е Парис...
- Ш-ш-ш! Моля те, не го споменавай тук! И за спокойствието на всички - не разпитвай. Може би един ден ще узнаеш...
В този момент на вратата се почука и собственикът на операта влезе в стаята.
- Добро утро, Госпожо маркизо, трябва да говоря с вас насаме. Веднага! – с разтревожен тон каза той.
- Добро утро, господине, с какво мога да ви бъда полезна? - с ледено спокойствие му отвърна тя, а в това време Анет излезе от съблекалнята.
- Граф Д’Ангиен заплаши, че ако мъжът с маската не спре да пее в операта и вие се отнасяте по-благосклонно към него, ще престане да бъде наш благодетел.
- Има и още един вариант - аз да напусна, а вие да запазите спонсора си. Този вариант за мен е единствен. - каза Вероника и тичешком напусна стаята.
Докато крачеше бързо към изхода, който ù беше показал снощи Парис, някой изведнъж я сграбчи за китката и я дръпна зад един от завоите на коридора.
Глава VII
Изповедта
- Парис, добре, че си тук! Имам нужда от теб! - почти проплака тя
- Предположих, че е така и затова дойдох. Знам за разговора ти със собственика. Бъди много внимателна! - загрижено я предупреди той.
- Не издържам повече, Парис! Страх ме е! - изхлипа Вероника
Инстинктивно той я прегърна и започна да гали нежно косите ù. Вероника усети топлина, която не бе чувствала може би от дете, това я накара да се притисне по-силно в него. Тя чувстваше, че прегръдките му са най-сигурното място на света. Като че ли болката и страхът изчезнаха и единственото, което чувстваше, беше топлина и спокойствие, сякаш около тях нямаше нищо, искаше ù се този миг да продължи вечно. Парис нежно повдигна брадичката ù с изящните си пръсти, наведе се към нея и долепи устните си до нейните в страстна, чувствена и изпълнена с любов целувка. Тя усещаше устните му върху своите и това я изпълваше със странна смесица от топлина, нежност и... вина.
- Спри! Моля те, не го прави повече! - внезапно се отдръпна тя, гледайки го с едновременно умоляващ и изплашен поглед.
- Защо!? Нима те обидих с нещо? - загрижено и прошепна той.
- Защото съм глупачка и не заслужавам любовта ти, нито твоята, нито на когото и да било друг.
- Не говори така, любов моя. Това не е вярно.
- Прости ми, Парис, но не издържам повече, трябва да споделя с някого, иначе ще полудея.
- Вероника, какво те измъчва толкова, говори. Не се страхувай, аз съм твой приятел, можеш да ми се довериш.
- Парис, аз не мога да те обичам по начина, по който заслужаваш, защото през целия си живот съм била влюбена, и продължавам да бъда, в един мъж, въпреки че знам, че той никога няма да погледне на мен като на жена. Затова така и не събрах смелост да му призная чувствата си. А толкова ми се иска да изкрещя пред целия свят, че го обичам повече от живота си, повече от себе си, повече от всичко на света. Че когато е близо до мен, сякаш слънцето заблестява по-силно, че се чувствам истински жива, само когато той е до мен, че всеки път, когато е тъжен, сърцето ми се разбива на хиляди парченца, че единственото ми желание е да съм в прегръдките му, да усещам ласките му и да го чувам как шепне в ухото ми колко много ме обича... Но това няма да се случи, защото никога няма да разбере за любовта ми към него.
- Но защо не му кажеш истината?
- Защото ме е страх да не го загубя за винаги. Не бих понесла да се лиша от най-важното в живота ми - приятелството му.
- Разбирам те по-добре, отколкото си мислиш. - прошепна той и я целуна по челото - сега по-добре се прибери вкъщи и си приготви багажа. Трябва да напуснеш Франция възможно най-бързо, защото когато граф Д’Ангиен разбере, че си напуснала операта, дори не ми се мисли какво може да направи.
- Ами ти, Парис, заради мен и ти си в опасност, нима забрави, че той заповяда да те убият.
- Не се тревожи за мен. Графът няма да ме открие, ако ще да преобърне целия свят. - подсмихна се той, докато я водеше към конюшните.
Глава VIII
Коридорът
Вероника препускаше към имението си, като стрела, съпровождана от Парис. И двамата не продумваха. Сякаш всеки бе до толкова погълнат от мислите си, че не забелязваше другия. Когато наближиха имението на Вероника, Парис наруши тишината:
- Не е разумно да влизаш през главния вход. Може да е под наблюдение...
- А откъде? Единственият начин да влезем е през главната порта. Не ми казвай, че трябва да прескачам оградата, защото с тази рокля това е невъзможно.
- Разочароваш ме. Мислех, че познаваш по-добре дома си. Не си ли се замисляла, че може да има и тайни входове.
- Сигурна съм, че има, но така и не съм ги открила. Всеизвестно е, че където има аристократи, има и пътища за бягство.
- И сега ще използваме един от тях. - каза той, докато я водеше през гората, близо до имението.
- А ти откъде знаеш неща, неизвестни дори и на мен?
- Дълга история. Някой ден ще разбереш.
На Вероника ù се искаше да възрази на уклончивия му отговор, но чувстваше, че няма сили да го разпитва и да спори с него. Изведнъж спряха пред една пещера, която младата жена не беше виждала преди:
- Трябва да слезем от конете. Ще ги оставим в пещерата, а аз по-късно ще се погрижа за тях. - каза спътникът ù.
Парис ù помогна да слезе от коня си и двамата влязоха в пещерата. Те вързаха конете си близо до входа и продължиха да вървят все по-навътре и по-навътре. Мракът ги обгръщаше и вече не се виждаше нищо. Изведнъж нещо освети пещерата. Парис беше запалил някаква факла и сега Вероника можеше да разгледа около себе си. Беше влажно, тясно и приличаше на коридор. Вървяха от доста време и накрая пред тях се появиха стълби. Когато ги изкачиха, Парис спря и ù каза:
- Вземи факлата и върви само напред. Ще стигнеш до една врата - тя води към библиотеката. Събери си багажа, но вземи само най-необходимото и когато се стъмни, ме чакай тук.
Вероника кимна в знак на съгласие и тръгна по коридора, който Парис ù бе показал, но когато се обърна назад, него вече го нямаше.
Глава IX
Катастрофа
В това време операта изживяваше своите най-тежки времена. След напускането на Вероника и граф Д’Ангиен беше съобщил, че оттегля финансовата си подкрепа. Собсвеникът на операта отчаяно се опитваше да измисли нещо, за да я спаси:
- Как можа да се случи подобна трагедия, по-лошо е и от кошмар! - вайкаше се той - Нямаме певица, нито финансова подкрепа, дори мисля, че нямаме и певец! Това е катастрофа! Единственият начин да спася операта си е да върна маркиза Леонарди. Но как да стане това? С нейния характер едва ли ще направи компромис, но все някой трябва да е в състояние да я убеди, някой неин приятел... С кого беше близка тя?... Разбира се, как не се сетих по-рано – Анет, балерината!
Той веднага нареди да повикат момичето и когато тя влезе в кабинета му, той с престорена любезност започна да я убеждава да накара Вероника да се върне:
- Надявам се, госпожице, се досещате за какво ви повиках тук, ако не – ще ви обясня. Операта е пред фалит и само вие можете да спасите всички ни, включително и себе си, от това нещастие.
- Извинете, господине, но не разбирам как мога да сторя това. - малко изплашено отвърна момичето.
- Много просто, само трябва да убедите маркиза Леонарди, с която, забелязах, сте много близки, да се върне при нас. Във ваш интерес е да успеете, защото в противен случай операта ще бъде затворена и вие ще останете не само без работа, но и без покрив над главата! Надявам се, бях ясен, госпожице!
- Да, господине, бяхте пределно ясен. - с треперещ глас отвърна момичето.
- В такъв случай, веднага заминете за имението на маркиза Леонарди и я доведете тук преди представлението довечера. В противен случай мисля, че ще е безполезно да се връщате...
Думите му бяха прекъснати от един от танцьорите, който влетя в кабинета и му подаде лист хартия. Собственикът се зачете в написаното там и пребледня, колкото по-близо беше краят на текста, толкова по-зле изглеждаше мъжът. Анет помисли, че той ще припадне, но собственикът само се отпусна в креслото си безсилен каза:
- Вече нямаме и певец. Сега съдбата на цялата опера наистина е във ваши ръце, Анет!
Момичето се изправи и с решителен глас му отвърна:
- Още сега тръгвам за дома на Вероника... няма да ви разочаровам, мосю.
Глава X
Имението
Анет почти тичешком се отправи към изхода на операта. Там я чакаше карета, която я отведе в имението на приятелката ù. Замъкът беше огромен. Беше толкова голям, че тръпки полазиха по тялото на Анет. Тя се почувства някак безпомощна, несигурна. Страхуваше се, но не знаеше от какво.
Когато влезе в двореца, ахна. Не беше виждала нещо по-красиво и разкошно. Всичко беше в златисто и червено. Момичето се почувства като в приказка. За миг си помисли, че сънува, но когато се сети за целта на посещението си, всички романтични мисли се изпариха от главата ù. Един слуга я въведе в библиотеката и я помоли да изчака маркизата. Когато слугата излезе от стаята, Анет огледа помещението, никога през живота си не бе виждала толкова книги на едно място. Но учудването ù не трая дълго, Вероника влезе в библиотеката и я прегърна нежно.
- Вероника, трябва да говоря с теб за нещо много важно! - разтреперано каза момичето - Ако не се върнеш в операта, всички сме загубени, граф Д’Ангиен каза, че повече няма да дава пари за операта и собственикът няма друг избор, освен да обяви фалит и тогава всички ще се окажем на улицата. Единственият начин да си върнем подкрепата на графа е ти отново да пееш. Вероника, приятелко, ти си последната ни надежда, моля те, върни се!
- Анет, мила моя Анет, дори не можеш да си представиш кошмара, в който се превърна животът ми, след като се срещнах с граф Д’Ангиен. Да се върна в операта значи да се превърна в негова жертва! Анет, той поръча да убият Парис, чух го с ушите си, а мен иска да направи своя на всяка цена. Приятелко, можеш да поискаш от мен всичко друго, но не и това!...
- А аз какво ще правя сега... - проплака балерината
- Анет, скъпа, можеш да останеш тук в имението. Моят дом е и твой, та ти си ми като сестра!
- Нима не разбираш, мога да остана в дома ти за седмица, може би месец, но не и завинаги. Освен това балетът е моят живот!
- Съжалявам, приятелко, но... - Вероника замълча за момент - Анет, трябва да се закълнеш, че няма да кажеш на никого това, което ще ти споделя!
- Заклевам се! - прошепна момичето
- Довечера заминавам... с Парис. Най-вероятно ще напуснем Франция.
- Разбирам. В такъв случай не ми остава друго, освен да ти пожелая късмет и дано там, където отидеш, да откриеш щастието, което не намери тук.
- Благодаря ти! - с тъжна усмивка ù отвърна Вероника
Двете жени се прегърнаха и Анет напусна имението на приятелката си, изгубила всяка надежда.
Глава XI
Бягство към истината
След разговора с Анет Вероника се качи в стаята си. Там я чакаше красивото ù хъски, което още щом я видя, се затича към нея и започна да и се умилква. Вероника се наведе и го погали, след това отвори огромния си гардероб и дълго време търси нещо в него. Накрая извади оттам голяма кутия, която постави на леглото. Когато я отвори, дълго стоя пред нея, без да се докосне до съдържанието ù.
От гърдите на младата жена се откъсна въздишка. Вероника извади от кутията черен паталон, копринена риза и наметало в същия цвят, както и черен корсет с червени кантове. Тя остави дрехите до кутията и се върна обратно при гардероба, откъдето извади малка чанта, която напълни с неща от първа необходимост – храна, която беше взела от кухнята по-рано същия ден, пари, няколко ризи и бельо. След това седна на тоалетката си и написа бележка, в която обясняваше внезапното си изчезване по доста недодялан начин и облече дрехите от кутията.
Навън вече се мръкваше. Вероника взе чантата, погали кучето си за сбогуване и предпазливо се отправи към библиотеката. Въпреки бдителността си, тя не разбра, че една от слугините я забеляза. Когато видя, че в библиотеката няма никого, маркизата се поуспокои. Тя отвори един от тайниците, взе двата пистолета, които се намираха там и ги сложи в кобурите, висящи от колана ù.
Когато застана пред тайната врата, Вероника спря за миг. Сякаш се беше разколебала. Хвърли един последен поглед на стаята и отвори тайния вход. Пред нея се простираше същият мрачен коридор, но този път като че ли ù се струваше по-тесен и тъмен от предишния път. Тя затвори тайната врата след себе си и бавно закрачи напред. Непрогледният мрак я обгръщаше и тя се почувства някак изгубена и беззащитна. Изведнъж забеляза светлина, не много далеч от нея. Тя продължи да върви, но вече по-уверено и почти не обърна внимание на няколкото плъха, които настъпи. Щом се приближи достатъчно, тя разбра, че светлината идва от факлата, която държеше Парис.
- Не ме чака много, нали? - някак странно попита тя.
- Не! Току-що дойдох! – лаконично ù отвърна той – Да ти помогна ли с чантата?
- Няма нужда, благодаря! Не е тежка.
Вероника замълча за малко, сякаш, за да събере смелост и тихо го опита:
- Къде отиваме?
- На сигурно място. Не си казала на никого, че заминаваме, нали?
Маркизата си спомни за разговора си с Анет и, че и беше доверила за заминаването си, но реши да не дразни Парис с този факт, освен това беше сигурна в лоялността на приятелката си:
- Не! Не съм казвала на никого. – излъга тя.
- Добре! Сега остава да се надяваме да не са поставили копоите си по пътищата, за да не можеш да избягаш.
Бяха наближили изхода на пещерата, когато изведнъж Вероника спря:
- Какво има, да не би да ти е зле? – попита той загрижено и нежно хвана ръката ù.
- Парис, имам лошо предчувствие! – прошепна тя.
- Нима едно предчувствие те е разстроило толкова. Не се тревожи, всичко ще е наред, ще видиш.
- Ти не разбираш, предчувствията ми никога не са ме подвеждали.
- Винаги има първи път. Хайде, успокой се и да вървим. – каза той, прегръщайки я през раменете.
Те излязоха от пещерата и яхнаха конете, които ги чакаха пред входа ù. Яздиха около час, когато близо до Париж ги пресрещнаха петима въоръжени мъже. Вероника и Парис веднага разбраха, че са от хората на графа и се опитаха да им избягат, но неуспешно. Мъжете свалиха двамата бегълци от конете им. Двама хванаха Вероника, която всячески се опитваше да се освободи. Други двама, с много усилия успяха да надвият Парис и сега той лежеше на земята, а противниците му държаха шпагите си насочени към него. Петият, който през цялото време стоеше настрани и чието лице не се виждаше много добре от ниско нахлупената му шапка и високо вдигнатата яка, се приближи до Парис, извади шпагата си и бавно, сякаш за да се наслади на момента, свали маската му.
Вероника не можеше да повярва на очите си. Стоеше като вкаменена и единственото, което можа да направи, бе да ахне, когато видя лицето на Парис.
Глава XII
Мъжът зад маската
Мъжът, който беше свалил маската на Парис, вдигна шпагата си и се канеше да го прониже с нея, когато Вероника успя да се отскубне от хватката на пленителите си. Тя се затича към Парис и блъсна на земята мъжа, който свали маската му :
- Не! – извика жената.
Вероника падна на колене до него, сякаш за да го предпази с тялото си от нападателите им. Но въпреки че на светлината на горящите факли тя ясно можеше да види лицето му, не можеше, а може би не искаше, да повярва на очите си – Парис, когото смяташе за свой спасител и приятел, този, на когото бе доверила тайната си любов, беше всъщност... този, в когото беше влюбена – Алесандро. В сърцето ù се бореха щастието и облекчението от това, че той знаеше за чувствата ù, и болката и обидата от измамата му. Вероника чувстваше как кръвта във вените ù започва да ври и кипи, не знаеше кое надделява – гневът или любовта, но тя не можеше, не трябваше да мисли за това сега, трябваше да намери начин да спаси и себе си, и любимия си. Имаше само един изход от ситуацията. Вероника се изправи и със спокоен, но леден тон каза:
- Кои сте вие и какво искате от нас?
- Нима не ме позна, моя дива красавице? – мъжът, който свали маската на Парис всъщност беше не друг, а самият граф Д’Ангиен. – Единственото, което искам от теб, е да се върнеш в операта, и разбира се – да си малко по-сговорчива.
- И ако приема условията Ви, той ще бъде свободен и няма да пострада?
- Имаш думата ми на благородник.
- Вероника, не го прави. Не съсипвай живота си. – извика Алесандро.
- Животът ми вече е съсипан, поне ти спаси своя. - едва сдържайки сълзите си му отвърна тя.
- Без теб няма живот за мен! Вероника, обичам те! Чуваш ли, обичам те! – извика той, докато се взираше в пълните ù със сълзи очи.
- Защото ме обичаш ли ме излъга? Затова ли се подигра с мен, Алекс?! Казват, че една крачка дели любовта и омразата. Аз направих тази крачка и няма да се върна назад! – сълзите се стичаха по бледите ù бузи. – Графе, ще се върна с вас в операта.
Тя бавно тръгна към коня си.
- Вероника, прости ми, любов моя! – Алесандро падна на колене, но тя не се обърна назад, а препусна към Париж с графа и хората му.
Парис дълго гледа как любимата му се отдалечаваше, докато съвсем не изчезна от погледа му.
Глава XIII
Злото никога не идва само
Алесандро нямаше друг избор, освен да се върне в имението и там да изчака Вероника. Той потърси с поглед коня си, но като не го видя, свирна с уста. След няколко секунди животното се появи и мъжът бързо го яхна.
Парис не бързаше да се прибере, затова яздеше бавно. Опитваше се да обмисли случилото се. Не можеше... не искаше да повярва, че Вероника го мразеше. Трябваше да има начин да си я върне. Може би ако я изчакаше да се успокои, тя щеше да се съгласи да говори с него, тогава той щеше да ù обясни и щяха да се сдобрят. Единственото, което му трябваше в момента, беше време и търпение, да дочака подходящия момент. Това го поуспокои, да, той мислеше, че ще има достатъчно време да изчака да стихне гневът на любимата му.
Унесен в мислите, той не забелязваше нищо около себе си. Беше наближил имението толкова, че въпреки мрака се виждаха кулите му. Беше си почти у дома, това му донесе измамното усещане за сигурност, чувстваше се спокоен, незаплашван от нищо...
Изведнъж чу изстрел и докато се осъзнае, остра, пареща, адска болка пронизваше гърба му. Зави му се свят, не знаеше къде е, едва се държеше да не падне, всичко около него се обви в мъгла...
- Вероника... прости ми – промълви той със сетни сили и припадна на гърба на коня.
За щастие животното знаеше пътя до имението. Когато спря пред входа, то зацвили с всички сили и успя да събуди почти цялата прислуга. Първи дотичаха конярите. Един от тях, Жан, беше близък приятел и довереник на Алесандро. Като видя приятеля си в такова тежко състояние, Жан изпрати един от работниците да повика лекар, а самият той, с още няколко слуги пренесе Алесандро в стаята му.
След известно време Парис започна да идва на себе си и първото, което изрече, беше името на Вероника.
- Как си, приятелю? – загрижено го попита Жан.
- Жан, слушай ме внимателно... усещам, че не ми остава много... моля те, доведи Вероника, трябва...трябва да говоря с нея... - едва прошепна Алесандро.
- Само ако знаех къде да я открия...
- В операта, в Париж... Тя е в операта... отиди там и накарай някой портиер да те заведе при нея...
- Ще я доведа, приятелю! Ти само не се предавай! – обеща му Жан и изхвърча от стаята.
- Само побързай... – промълви Парис и отново изгуби съзнание.
Глава XIV
Любов и омраза
В това време Вероника се беше върнала в операта и крачеше нервно сама в съблекалнята си, опитвайки се да укроти гнева си и да не изпотроши всичко. Тя се доближи до една масичка, на която имаше бутилка ликьор и няколко чаши и си сипа от него. Бавно отпи от чашата, но дори и сладката течност ù се стори горчива и в яда си тя запрати чашата по стената, след това безсилно се отпусна на дивана, който се оказа точно зад нея.
В това време вратата се отвори и в стаята влезе Анет. Вероника дори не я погледна, нямаше и нужда - познаваше стъпките ù, маниерите ù, дори дишането ù.
- Ти ли каза на Д’Ангиен, че заминавам? – с леден глас попита Вероника.
- Какво говориш, Вероника, как ти хрумна подобно нещо? – почти проплака момичето.
Вероника бавно вдигна погледа си и погледна Анет в очите, протегна ръката си и с с жест показа на момичето, че иска да седне до нея. Когато балерината го стори, маркизата се хвърли в прегръдките ù и заплака.
- Прости ми, Анет, прости ми, мила, просто само ти знаеше... – хлипаше Вероника.
- Няма нищо, миличка, на твое място и аз бих се усъмнила. Ако знаех... само ако знаех, че графът е изпратил хора да те търсят... щях да те предупредя...
- Това е без значение сега. Вече нищо няма значение!
- Но защо говориш така, Вероника, какво се е случило? – разтревожено попита Анет.
- Помниш ли, че веднъж ти разказвах за Алесандро Корсини, мъжът, в когото съм, по-точно бях, влюбена. Анет, този мъж е Парис, певецът с маската.
- Какво?! Това е невъзможно! Как така? – почти извика Анет.
- За съжаление е точно така. Дори не мога да ти опиша как се чувствам в момента! Бясна съм му! Мразя го! Обичам го! Иде ми да го убия, а в същото време изгарям от желание да се хвърля в прегръдките му! О, Анет, какво да правя?!
Изведнъж вратата се отвори и в стаята нахълта Жан:
- Госпожо Маркизо, веднага трябва да се върнете в имението! Алесандро умира! – задъхано извика той.
Вероника и Жан тичешком преминаха по коридора, а Анет с мъка ги догонваше, на входа на операта ги чакаше една карета, която полетя към имението.
Глава XV
Надеждата умира последна
През целия път до имението Вероника се молеше да не е станало прекалено късно. Когато пристигнаха, тя изскочи от каретата и се втурна към стаята на Алесандро. На вратата завари доктора, който току-що бе приключил със задълженията си:
- Докторе, как е той? Ще се оправи, нали!? – едновременно с надежда и отчаяние попита Вероника.
- Направих всичко възможно, госпожо, но за съжаление раната е много тежка и е загубил голямо количество кръв. Ако преживее нощта, вероятно ще се оправи. – съчувствено ù отвърна той.
- Може ли да го видя? – безсилно промълви Вероника.
Докторът кимна утвърдително и тя влезе в стаята на любимия си. Вероника се приближи до леглото му. Той не беше в съзнание, температурата изгаряше тялото му и го караше да бълнува. Единственото, което изричаше, беше името на любимата му. Вероника седна до възглавницата му и нежно го погали по косите. Опитваше се да сдържи болката си, но сълзите потекоха като водопад от красивите ù очи и покапаха на челото му. С голямо усилие той отвори очи.
- Вероника, прости ми, любов моя...
- Шшт, не говори, пести си силите. Не се тревожи, вече ти простих, моя единствена и голяма любов. Сега аз те моля да ми простиш... – сълзите я задушаваха и тя не можа да продължи да му говори.
- Не плачи, Рони, всичко ще се оправи, обещавам ти. – прошепна ù той.
- Разбира се, че ще се оправи, още утре ще си по-добре, ще видиш.
Алесандро усещаше, че започва да губи съзнание отново, Вероника също разбра това:
- Сега си почини, любов моя. Аз ще остана тук и ще се грижа за теб, докато се събудиш. – с надежда му каза тя.
Вероника се наведе и нежно сля устните си с неговите. Когато се отдели от него, той лежеше бездиханен на леглото.
- Алесандро! Алекс! – извика отчаяно тя, но той не помръдваше.
Тя провери пулса му, но сърцето му бе спряло завинаги. Целувката, която тя му подари, беше съхранила последния му дъх. Вероника не искаше да повярва, болката, която разкъсваше сърцето ù, беше непоносима, дори самата тя не усети как от гърдите ù се изтръгна един силен и болезнен вик:
- Неееееееее!
Вероника се свлече безсилна на пода, съзнанието ù беше замъглено, единственото, което искаше, беше да последва Алесандро. Тогава видя един от скалпелите, които лекарят беше използвал. Тя го взе, искаше да се прободе с него направо в сърцето, но някой изтръгна ножа от ръката ù. Беше Анет. Момичето коленичи на пода до приятелката си и я прегърна.
Вероника не чуваше нищо, не виждаше нищо, празнотата в душата ù я беше погълнала и вече всичко за нея беше без значение.
~ Край ~
© Мег Todos los derechos reservados