Денят бе по-студен от обикновено. Вятърът блъскаше силно по прозорците на гарата. Идваше на пориви, оставяйки мъчителни паузи между всеки от тях. Слънцето плавно се скриваше зад хоризонта, давайки път на тъмнината. В този кратък момент на залеза, когато последните лъчи си отиват бавно като далечен спомен, точно в този миг сякаш деня и нощта се срещат - любовници осъдени никога да не бъдат заедно, разполагащи само с време за една последна целувка.
Тракането на локомотива разпори въздуха. Симфонията на метал блъскащ се в метал, символът на човешкия прогрес... и падение. Влакът винаги спираше на тази забравена от времето гара. Почти никой не слизаше тук, а още по-малко се качваха, но този път една-единствена фигура се вмъкна в железния гигант. Монотонното тракане започна отново.
Във вагона надникна едно момче. Въздухът бе гъст и тежък, караше дробовете му да хриптят с всеки дъх. Беше почти пълно и то седна на първото свободно място. До него някакъв възрастен човек бе забил нос във вестник ...