Спомням си го това магазинче за сладолед... Беше на върха на хълма - такава една малка постройка – малко странна. Покривът ѝ боядисан в синьо над входа започваше отвисоко а се спускаше към задния край. Отдалече приличаше малко на глава с  нахлупен отгоре каскет, така че козирката да стърчи безгрижно към небето. Вътре като влезеше човек и пред него се отваряше страхотно изобилие от всякакви сладоледи. Предлагаше се какво ли не - такива от машина и обикновенни, имаше шербети, имаше и италиански сладолед - лед, който да се поръси със сироп.  Имаше три витрини със сладоледи подредени в три реда. Продавача беше един навъсен тип – чичко на 55-60 години, с дълга разчорлена коса. Не беше много учтив, даже напротив – все леко намръщен, като му кажеш какъв сладолед искаш той така леко ти се озъбва все едно, че ти прави услуга или не – все едно, че той ще го плаща от джоба си.

Пред магазинчето минаваше оживен път. От другата страна на пътя имаше гробище. Чудно ми беше за малко странното място, на което сладоледаджийницата бе построена. Често бях виждал магазинчето като минавах с кола, но три години минаха преди спря да си купя сладолед оттам.

Едно прекрасно лято – лятото, което щеше да бъде последното преди да завърша университета, започнах да тичам и си избрах за маршрут пътя, който водеше до сладоледаджийницата. Тичах с един приятел – Том. Пътят беше прекрасен – имаше равен тротоар, та да не се препъва човек. Отстрани на пътя имаше хубави къщи, добре поддържани. Пътят се изкачваше и спускаше по редуващи се малки хълмчета. Последният хълм беше най-трудния, най-стръмния и на върха се намираше магазинчето за сладолед. Това беше крайната точка. Там спирахме за две минути да починем и после се връщахме.

Един път като бяхме на върха и Том си бърка в джобовете и ми каза:

- Знаеш ли, аз имам пари. Хайде да си купиме по един сладолед – все идваме тук и дори вътре не сме влизали.

Та влязахме. Огромния избор на сладоледи и начините, по които можеха да ти ги приготвят – поръсени с ядки или пък шоколадови пръчици,  потопен в течен шоколад и какви ли още други измишлйотини, бяха главозамайващи. И двамата бяхме изненадани,че е имало такова бижу под носа ни, а ние не сме и подозирали. Том скромно си избра от най-обикновения сладолед – сметанов, от машина във фунийка, а аз си взех сметана от този в кофи зад витрината. Много ни хареса сладоледа. Магазинчето ни стана любима спирка. Тичахме дотам и като го видехме започнахме да се състезаваме да видим кой по-бързо ще стигне до върха. Всеки път си купувахме различен сладолед. Сигурно всеки спортен експерт ще каже, че такава комбинация между тичане за здраве и ядене на сладолед е несъвместима…и сигурно са прави. Може би целия здравословен ефект на спортуването се обезмисляше. Но пък беше такава една “сладка” традиция, как може човек да не си купи сладолед – и то всеки път различен.

Мина слънчевото, прекрасно, топло лято. Започнахме и двамата с Том пак да ходиме на лекции в университета и все по-рядко ставаше тъй, да имаме време да тичаме пак по нашия любим маршрут. Един път –беше вече късна есен ми се отвори възможност пак да отида до магазинчето. Бях с една госпожица, казваше се Мария, имахме обяд заедно и след това реших да я заведа до магазина за сладолед. Аз бях леко хлътнал по нея и се зарадвах, че можех хем да я впечатля, хем да я накарам някак си да стане съпричастна, на прекрасните моменти от отминалото лято. Тя караше, а аз се возих до нея и и показвах пътя. Стигнахме до улицата по, който тичахме с Том, и аз се опитах да и разкажа за цялото усещане, за приятелството ни, как си говорихме, разказваме истории докато тичаме, как после оставаше последния хълм и как се надбягвахме нагоре. Тя ме слушаше внимателно. Паркира до магазинето и двамата влезахме вътре. По лицето и познах, още като видя магазинчето, че не ѝ хареса. Влязохме вътре. Тя огледа наоколо и каза, че няма да си купи сладолед. Аз се очудих и по навик, въпреки че  честно казано много не ми се ядеше и на мен след обилния обяд, си поръчах една фунийка с вкус на дива череша. Излязохме от магазинчето и аз попитах, какво има, защо не си поръча и тя.

- Как може да не те е гнус да ядеш тук? – каза тя –целият магазин е толкова западнал. Всичко изглежда толкова мръсно, стените, пода, витрините, машините, които правят сладолед. Поглеждал ли си колко надолу в кутията беше сладоледа от който ти сложи  във фунията? Сигурно е доста стар. Не ми хареса и продавача – несресан и дори не се усмихна като влязохме. И въобще този магазин са го построили на много неподходящо място – точно до гробището. Убива апетита.

Седнахме на една от дървените маси пред магазинчето. Това, което Мария ми каза ме учуди в началото. Та как тя може да говори за магазинчето така? Аз тук я бях довел да я впечатля, да и покажа едно такова бижу! След това сам погледнах наоколо и все едно тя ми беше дала своите очи. Виждах всичко така, както нея. Все едно бях дошъл до това място за първи път. Боята на цялата постройка се лющеше отвън, отдолу основите бяна покрити със зелени лишеи. Прозорците бяха мръсни, отдавна немити. Влязах вътре. Всичко беше както Мария го бе описала. Стените отдавна небоядисани, мръсни, прозорците немити, витрините стари, пак с немити стъкла а вътре сладоледа останал на дъното на кофите. Зад витрината беше чичкото, който ме гледаше злодейски – е той не се беше променил и си беше същият, както и преди. Усмихнах му се и излязах.

След няколко дена успяхме да намерим време двамата с Том да потичаме пак, по нашия си път. Беше привечер. И двамата не бяхме тренирали от известно време и малките хълмчета ни взеха дъха. Не се състезавахме кой ще стигне до върха на последния хълм, победа беше, че и двамата някакси се добрахме до горе.

Том изчака да му се успокой дишането и ми каза:

- А сега по един сладолед?

- Не и за мен–  отвърнах му.

- Е защо така? – попита той очудено

И аз тогава му разказах каквото ми беше открила Мария. Том, ме гледа за известно време, после се обърна и влезе в магазинчето. Аз стоях отвън, седнал на една от масите. Том постоя вътре за известно време и най-накрая излезе без сладолед. Постоя известно време отпред, гледайки към гробището и после тръгна към мен. Рече ми:

- Абе, човек, защо ми ги наговори тия приказки. За какво ми е да знам какво Мария ти е казала?

- Гнус ли те е и тебе?

- Да, отвратително е вътре. Не знам как не съм го забелязал преди.- той помълча за малко. -  Хайде да тръгваме, че вече съвсем се стъмва - рече

Затичаме назад. Бяхме стигнали средата надолу по хълма, когато Том ми каза: Знаеш ли, вече не ми се тича тука. Има други улици които не са толкова стръмни. Трябва да си изберем някакъв друг маршрут.

Така и направихме. Оттогава не минахме пак през магазинчето за сладолед. Останехме си със спомена за хубавото лято.