Роза Димитрова бе пенсионерка отдавна, толкова дълго, че вече не броеше годините. Обяви това за безсмислено, когато отпразнува четвърт век от пенсионирането си по болест. Първоначалното отчаяние бе изчезнало. Разумният режим и задушевните разходки с приятелки я възкресиха за живота дотолкова, че днес си спомняше за болестта си само когато си вземаше хапчетата. Тайната на своята жизненост споделяше с безкрайно удоволствие при всеки удобен случай и не спираше да мечтае.
От опит знаеше, че всяко човешко същество е надарено тази чудна способност. От невръстни деца до залеза на живота си хората обитават световете на физическото настояще и идеалното бъдеще. Желанията въстават срещу статуквото и поемат към нови, дори неочаквани посоки. Повечето постигаме, до други едва се докосваме, а трети остават за някой следващ живот. На младини Роза мечтаеше да се изучи и намери добра работа, да се омъжи и има щастливо семейство. Логично копнежите й се повториха с други главни герои в тях - нейните две д ...