Тази сутрин Даниел приключил работата си и се приготвил за път. Бързал да се прибере вкъщи. Сбогувал се с работниците си. Извел коня си и се метнал върху него. Отправил се към гората. Есента събаряла листата и те се посипвали по земята, като постилали пътя му със слънчево злато. Капчиците роса блестели и създавали допълнително усещане за разкош и красота. Даниел не се чувствал добре. Целият горял от температура. Искал да не обръща внимание на състоянието си и да мисли позитивно. В съзнанието му изплувал образът на Ава. С топлите си очи и грееща усмивка, тя го примамвала в обятията си. Така, чрез нейното присъствие, той игнорирал постепенно болката си. Яздел бавно, защото не му достигал въздух. Имал чувството, че ще се свлече от коня и ще се слее с жълтата приказка. Отровата го мъчела безмилостно. От очите на Даниел се отронила една тежка сълза, която се разбила в земята, а листата се пръснали от удара й. Той леко се наклонил напред, прегърнал коня си и усетил хладина, която се просмука ...