Прозорецът е отворен, стаята е пълна. 26 човека, а аз все пак съм сама. Техните гласове заглъхват и се чуват само като ехото на далечни стенания.
На последния чин, аз стоя и левият ми крак е окован. Желязото около глезена ми, стържещо и протриващо кожата ми чак до костта, води право в Ада. Аз – грешното и нечестиво създание, отправям поглед към Рая и Божието дело. През отворения прозорец нахлува меланхоличната мелодия на тополите, поклащащи се от лекия есенен вятър. Те извисяват короните си до небето и протягат последните си, най-високи листенца към Божието царство. Въпреки че корените им са приковани в земята и се делят на сантиметри от Ада, те са свещени и свободни.
Вятърът ги приканва да потанцуват, обгръща ги, промушва се между клоните им, нежно гали листенцата им с езика си. Тополите и вятърът дали са едно цяло?!
Всеки ден е така, всеки ден е било така, винаги е било. Аз съм само олицетворение на греха и порока, дръзнало да се докосне до Божието сърце чрез тополите.
Те се поклащат и шумят, шумят, шумят, шумят...
Усмивката на моето лице – още едно дело на Дявола – подаръкът, който им поднасям.
Съвършенството им и аз – човекът, делим Ада и Рая. Да, делим ги, но как?! Аз – дело на злото с поглед и ръка се докосвам до святата им и неприкосновена чистота...
Заваля...
26.11.2002
© Любов-Антоанет Чараджийска Todos los derechos reservados