МЕТАФИЗИЧНО
Ето главните и не толкова главни действащи (понякога бездействащи) лица (подредбата е напълно произволна, не отразява отношение, а всяка прилика с когото и да е, е може би случайна...):
- Тя (Ах, иметоооо, името! – кой кого прави, кой кого преправя – само последният знае...)
- Градският Ритъм (шумен, обсебващ, задъхан, истеричен, с една дума - откачалка)
- Онзи (бившият - не се появява, защото ролята му е приключила още преди началото на разказа)
- Другият (бъдещият - колко сол ще изяде преди да се появи, може да каже само следващият)
- Този, който говори на всички, но малцина го чуват (някои го наричат Бог)
И няколко безмълвни участника: крайморски парк, няколко минувача, пейка, два гълъба, три брези, кълвач, каменна скулптура, няколко врани, една книга и кошче за отпадъци.
Есента ненатрапливо предизвестяваше идването си. Всичко изглеждаше приглушено-заоблено, спокойно, меко и ласкаво като милувка.
Не бързаше. Не защото й беше чужд задъхания градски ритъм, в който преминаха толкова години. Дълга любов беше... Ритъмът ли не я пускаше, тя ли се беше вкопчила в него, като в единствено възможно спасение от страшната клетка, в която беше попаднала?... Толкова дълго се обичаха, че чак се намразиха. Е, успя да се измъкне от клетката. Сега е време за промяна.
Прекосяваше познатите алеи, докосваше с поглед всяко кътче, всеки храст, като че ги виждаше за първи път. От кога не беше й се случвал този жаден, всепоглъщащ поглед, който я караше да се чувства едновременно малка, като детенце притихнало в майчина пазва и огромна като Майката на света, приютила в шепите си всички земни деца.
Не усети кога стигна до любимата си пейка на любимата си алея. Напоследък идваше тук всеки ден. Няколко часа между обяда и вечерта, прекарани в компанията на книга, термос с кафе, бутилка вода, пакетче солети и две-три цигари – всичко неизменно, като в ритуал, сменяше се само заглавието на книгата.
Четеше бавно, почти “изговаряше” думите наум, мислено артикулираше така, както би рецитирала на глас пред публика. Ритъмът я увличаше, опиваше я толкова силно, че на моменти губеше представа за смисъла – оставаше само ритъмът, който приспиваше мислите, но изостряше сетивата....
Представата, че седи пред него и му чете на глас не я напускаше, с всяка дума виждаше как би реагирал той.
От доста време беше така. Всяка секунда, всяко движение, всеки звук бяха обогатени от невидимото му присъствие. Каквото и да правеше, винаги си представяше, че го прави с него или за него – дори и най-баналните ежедневни задължения. Така беше през деня.
Нощите бяха различни. Тогава мисълта й пак не се отделяше от него, но полетът й бе висок, мощен, неудържим. Нямаше граница за въображението й... И се случваше чудото на мечтанието... Разказваше му наум мечтите си. Не, това не беше разказване. Това беше споделяне, споделяне като безмълвно, бавно, ненаситно и почти перверзно отдаване. Беше красиво.
Отпусна книгата в скута си и се огледа. Алеите бяха почти пусти, а по тази страничната, където беше седнала, много рядко минаваше някой. Впери поглед в морето. То синееше между две дървета, които сякаш се опитваха да го затворят в рамка. Далеч към хоризонта едва забележими, полегнали в слабото вълнение се клатушкаха няколко рибарски лодки.
... Заслуша се в шума, идещ от брега. Колкото повече се заслушваше, толкова по-странно й звучеше – като дълбоко, бавно, шумно вдишване и издишване, на моменти хипнотизиращо, на моменти...”О, не! Не може да бъде!”- стори й се, че през тежките отмерени въздишки на вълните се промъкват думи, думи изречени с гласа на вълните. В първия момент се скова от ужас – “Не може да бъде! Не може да е истина, само така ми се е сторило!” Даже мисълта, че е възможно я парализираше, чувстваше тялото си като в леден калъп. Но думите не спираха, само станаха по-тихи и успокояващи.
Изведнъж мислите й подивяха, защураха се като лястовици преди дъжд - ту изстрелващи се във висините, ту пикиращи над тревите, на пръв поглед нелогични, хаотични и необясними, а всъщност течащи в онази безупречна последователност, която не трябва да се опитваме да разбираме, а само да следваме...
По алеята приближаваше двойка – мъж и жена, някъде около трийсетте, или малко повече. Вървяха някак не-заедно – уж един до друг, а всеки сам със себе си, не се докосваха, не се поглеждаха, не разговаряха – вървяха мълчаливо, всеки потънал в мислите си – изглеждаха много чужди...
Помисли си “Тя му изневерява. За него връзката им вече е минало.”
Помисли го и се стресна от мисълта си. Изведнъж осъзна как се чувства, а това, което осъзна беше толкова невероятно, че я плашеше, подлудяваше и забавляваше едновременно. Чувстваше се, като единствен зрител в огромна театрална зала. Имаше усещането, че светът е тази зала, всички са актьори, само тя e седнала там някъде близо до режисьорското място, а някой зад нея чете сценарият...,сякаш не тя си го е помислила това “Тя му изневерява”, а някой го е прочел на глас... Дааа .... Някой, който е с мен, но аз не го виждам ми чете сценарият.... След миг този някой я попита:
- И сега какво, госпожо Режисьор?
Замисли се за малко.
- Как какво? Продължаваме по сценарии!
- Ти разбра ли? Това е неговата Първа!
- Разбрах, но това вече е минало.
- Да, така е!
Шумна тумба младежи заля със викове и смях всичко наоколо. Весели и гръмогласни, заглушиха дори шума идещ от брега. След тях няколко дечурлига, помъкнали тежки раници, вървяха и се озъртаха, като подгонени зверчета. “Тия са се скатали от училище.” Усмихна се при спомена за нейните бягства от часовете. Никога не бягаше сама, но и нито веднъж не остана с малцината "предатели", когато класът им бойкотираше някой олял се даскал.
Четецът на сценария прекъсна спомените й.
- Ето я и Втората!
Огледа се и ги видя. Отдясно на "сцената" млад мъж буташе детска количка, ласкаво и усмихнато говореше нещо на бебето. На няколко крачки зад тях вървяха мъж и жена. Мъжът се наведе леко към жената, за да й каже нещо на ухо. Тя трепна нервно, изгледа го рязко и сурово и след миг колебание се обърна в обратната посока и с отривисти крачки се отдалечи. Мъжът се обърна след нея, проследи я с поглед... Отривистият му жест с ръка не се нуждаеше от думи. “Майната ти”. След това се обърна отново и бавно продължи пътя си след бащата с бебето.
- Втората не е искала деца?
- Да.
- Но защо? Какво по-човешко от това да искаш деца? Май и тя не го е обичала истински.
- Забрави за квалификациите! Хората са такива, каквито са!
- Защо Втората не е искала деца?
- Не ме питай!
- Жалко е! Винаги се натъжавам, когато чуя, че някой не иска деца. Мисля, че това са осакатени хора. Tя му е причинила много голяма болка, нали.
- Да. И тя вече е минало за него.
- Защо ми разказваш всичко това?
- Обичаш ли го?
- Да!
- Не знаеш нищо за него. Аз ще ти разкажа... На него ще разкажа за теб...
- Знам, че знанието и незнанието не променят чувствата. Това не е ли достатъчно?
- Браво момиче, точно това е. Няма да ти е лек пътят, но вече знаеш най-важното.
Искате ли да продължим, Госпожо Режисьор?
- Не знам. Тази игра ме уморява, плаши, забавлява – и всичко това едновременно. Странно е.
- Ха, че има ли нещо по-странно от живота. Не се плаши. Бъди си ти и знай, че всичко е
възможно и всичко ти предстои истинско.
- ... И че нищо е е случайно!
- Нищо, мила моя. Сценарият е написан! Не можеш да го промениш, но ти си Режисьорът. Каквото трябва да бъде – ще бъде, ти можеш да избереш само как да стане. Изборът е твой. Ти решаваш.
- Сърцето ми избира!
- Знам, няма нужда да ми обясняваш
- Тогава защо ме разпитваш?
- Исках да чуя отговорите ти.
- И?
- Не ‘‘и’’, а защото... Не се плаши от странностите... До скоро!
Тръсна глава, сякаш искаше мислите си да изтръска. Огледа опустелия парк, само няколко врани и два гълъба щъкаха наоколо. Удължените сенки на дърветата повяваха предвечерен хлад. Бавно прибра термоса и книгата....
Докато вечеряше, включи телевизора на любимия си канал. Новините минаваха покрай нея с цялата си разюздана шарения. Внезапно една фраза я сепна “А сега една новина от провинцията: Днес в крайморския парк в град Б. нашите репортери подслушаха разговор между...”
Февруари 2010
www.spiritofburgas.web244.com
© Соня Емануилова Todos los derechos reservados