Тя вървеше по тънката жица на живота. Обрулена от ветровете. Очукана от голите чукари. Погледът и се промени. Нямаше я вече оная веселост. Изчезна и тръпката в гърдитеú. Това ли трябваше да се случи с нея? Остана без ничия подкрепа в живота. Къде изчезна оная жизненост, която я караше на лети, вместо да стъпва по твърдата земя! Кой ú я отне? Нима това, което остана в миналото!? А то беше любов и много любов. Отиде си той завинаги от живота ú. Остана сама. Но никой не можеше да ú отнеме сърцето, което все още туптеше. То беше готово наново да обикне. Но... остава само едно но... Животът за нея стана едно безразличие. Все пак тя съществуваше. Движеше се по задължение. Вървеше със замъглен поглед. И всичко това, защото нямаше светлина в тунела, в който бавно крачеше. Искаше ú се да го види пак. Да я обгърне с меките си пръсти и лицето ú да засияе. Но той никога нямаше да се върне, защото живееше в един друг свят, облян целия в светлина.

   За нея, всичко беше само миг.