Глава 8: Надежда
Последните капки дъжд се отичаха по свежо зелените пролетни листа на буковата гора. Миризмата на влажна трева, липсата на жужащи буболечки и завръщащите се пойни птици създаваха приятната илюзия за разцъфтяващ свят след дългия зимен сън. Дълбоко вдишване. Всяка глътка въздух опияняваше съзнанието и засилваше усещането за радост и нов живот. В един свят, който умираше.
През по-рехавата част на гората можеха да се зърнат снежните върхове на високите Преломски планини, помен за отминалата зима. Невъзможните за преминаване зъбери щяха да изчезнат заедно с всичко останало. Тъжно. Хората тъкмо бяха започнали сериозни експедиции в търсене на отдавна изгубените градове и тяхното познание там горе в недостъпните скали.
Щяха да изчезнат и тучните равнини отвъд гората, спретнатите градчета, разрасналите се безразборно столици, малките селца, фермите покрай павираните пътища, дълбоките езера, огромният океан. Звездното небе щеше да стане единствен свидетел на предстоящата гибел, а ...