ПОЖАРЪТ 

         
         На 10 август 1854 година, около 7 часа вечерта, във Варна избухва пожар. В този момент градът има около 16 000 местни жители, а освен това във и около него 30 000 френска, 25 000 британска и 10 000 турска армии. Огънят с лекота подпалва дървените къщи и изпепелява цялата чаршия от Балък пазар до пристанището. Обхванати в пламъци са депозитните складове с храни, облекло на съюзниците. Най-голяма опасност обаче представлява възможността да експлоадират барутните погреби "Барутхане". Тук са складирани милиони патрони и огромни количества взривни вещества, предвидени за воденето на цяла една война. За да опазят сградата борещите се с огъня постоянно я покриват с намокрени вълнени платнища. Като цяло борбата със стихията е неорганизирана, и само благодарение на това, че вятърът стихва градът бива спасен от пълно унищожение.

  
       - Атеш, атеш*! - дереше гърлото си часовият от викалото на джамията до пристанището.       
         Минаретата на мюсюлманските храмове бяха най-високите сгради в града и на тези места се поставяха часови, които да сигнализират, ако някъде е избухнал пожар. 
       - Ко стана бе? Къде гори? - питаха отдолу хората. 
       - Французойският склад, до къщата на Билял ага кафеджията! - отговори развълнувано часовия сочейки с пръст мястото от където се издигаха пушеците. 
         Градът беше разделен на части и в този случай огънят беше в тази, контролирана на французите. Скоро в небето се извиха гъсти облаци дим и се усети миризмата на пушек. Хората нямаха никаква представа какво всъщност се случва и предположиха, че просто някъде са запалили голям огън и скоро всичко ще отмине. Вместо това, димът взе да става все по гъст, а улиците започнаха да се пълнят със суетящи се хора.  
 
         Маршал Арно се опитваше да изглежда спокоен, но по тона му си личеше, че нещата не търпят отлагане. 
       - Искам по най-бързия начин да огледате положението и да ми докладвате - каза той, разхождайки се нервно из стаята. - Засега не искам да се появявам на място! Това би предизвикало вълнение и би отдало голямо значение на този инцидент, а и както знаете, здравето ми е разклатено напоследък. 
       - Да, мосю Маршал, ще направя всичко, което заповядате! - отвърна майор Анри
       - Също така, искам да формирате мнение по въпроса за бъдещото развитие на ситуацията! 
         Двамата бяха служили заедно в експедиционния корпус в Африка и той знаеше, че майора има опит в гасенето на пожари. Беше чел докладите му във връзка с големия пожар в Бизерте - Тунис, отпреди няколко години и знаеше, че може да се довери на преценката му. 
         Бе цяло чудо, че пожарът не избухна по-рано. Варна беше препълнена с хора и навсякъде горяха газени или маслени лампи, както и много свещи, които осветяваха града, започнал отскоро  да има и нощен живот. На много места се палеха огньове, готвеше се храна направо на улицата, вареше се чай или кафе, пушеше се тютюн и пушачите изпразваха лулите си, като ги почукваха където им падне. Може би, само турците гледаха на града, като на нещо ценно, което искат да запазят. За разлика от тях, французи и англичани гледаха на Варна като на временен военен лагер, който те скоро ще напуснат и никога повече няма да видят.
         Когато майор Анри стигна до горящия склад, той беше вече целият обхванат от пламъци, а войниците с мъка събаряха най-близките сгради и дърпаха горимите отломки, за да предпазят къщите наоколо. Пожарът не беше голям, но силният вятър, който в този момент духаше, правеше ситуацията изключително опасна. Майорът веднага разбра, че положението скоро ще излезе от контрол. Отломките от съборените къщи не бяха напълно разчистени и огънят  бавно пълзеше към околните сгради.
          Когато се върна да докладва на Маршала, при него вече бяха също командирите на инженерните части Генерал Бизо и Генерал Боске, командир на втора пехотна дивизия. 
       - Говорете, майоре! - каза маршалът, предчувствайки, че няма да му хареса това, което ще чуе.
       - Положението излиза от контрол, Мосю Маршал! Складът целият е обхванат в пламъци и гасенето му е напълно невъзможно. Заповядах да се започне събаряне на околните сгради, но мисля, че това няма да спре пожара.
       - Малко сте краен, майоре, не мислите ли? Това е просто една горяща сграда. - каза Генерал Бизо, с нотка ирония в гласа си и добави - Такива неща се случват постоянно.
       - Господа, имам опит с подобни инциденти в Африка. Както там, така и тук сградите са дървени, а улиците са тесни, което позволява на огъня да се разпространява безпрепятствено. Това, което в случая най-много утежнява ситуацията е силният вятър, който раздухва пламъците. 
       - Какво предлагате? - попита Маршал Арно, сякаш търсейки бързо и лесно решение на проблема - нещо, на което сякаш сам не вярвяше. 
       - Мисля, че трябва да се подготвим за най-лошият сценарий и да изградим защитен периметър около пожара и най-вече в посока на вятъра. Налага се изграждането на коридор широк най-малко 50 метра, в който да съборим всички къщи и това трябва да започне веднага. След няколко часа ще се стъмни, което ще затрудни неимоверно много работата. 
       - Може би, трябва да съборим целия град, за да го предпазим от пожара! - каза генерал Боске с ироничен тон. 
       - Достатъчно, Генерал Боске! Благодаря за мнението Ви, майор Анри! - намеси се маршал Арно. - Аз също смятам, че препоръчаните мерки са разумни, но малко пресилени. Господа, заповедта ми е, започване изграждането на защитен периметър като предложения от майор Анри, но с широчина приблизително 20 метра около горящата сграда. Мисля, че това е напълно достатъчно.
       - Вятърът е източен и много силен - възрази решително майорът, - до няколко часа огънят ще е подпалил всичко на запад от сега горящата сграда. Къщите са дървени и са гъсто една до друга. Почти навсякъде има струпани дърва за огрев и плевни пълни със сено за животните, а тези сгради пламват за секунди и нямат изгасяне.
       - Достатъчно, майоре! Благодаря Ви още веднъж! - каза маршал Арно като повиши тон, с което дискретно показа, че вече е взел решение и не желае да слуша повече възражения. 
       - Заповядвам на генерал Боске да уточни точната линия на коридора. Разрешавам използването на експлозиви при събарянето на постройките. Контролът върху тяхното прилагане възлагам на генерал Бизо. Аз лично се заемам да координирам предприетите мерки със съюзниците. Доколкото знам Лорд Раглан не е в града, но заедно с неговият заместник и Омер Паша, който чакам всеки момент да пристигне, ще потърсим решение на проблема. 
         Господа, времето е от решаващо значение! Обявявам пълна бойна тревога! 
         Малко след това във френския щаб се появи и Омер Паша. 
       - Имате ли нужда от нашата помощ? - попита той, знаейки, че ситуацията лесно може да излезе от контрол. 
       - Благодаря за предложението, но мисля, че не е необходимо.- отвърна маршалът - До час-два, всичко ще приключи!
       - Искрено се надявам! Дръжте ме в течение! - каза Пашата, предчувствайки, че нищо добро не ги очаква. 
   - Zorla gusellik olmaz! - промърмори той ядосано, докато излизаше от френското консулство.

         Гордостта на маршал Арно, не му позволяваше да признае, че великата френска армия има нужда от помощ. В края на краищата гореше само един продоволствен склад. Какво толкова? 
         Предложението на англичаните за помощ също беше деликатно отклонено с мотива, че имат достатъчно ресурс да се справят сами с проблема. Съвсем скоро стана ясно обаче, че огънят се разраства неконтролируемо, а предприетите мерки се бяха оказали неефективни. Пожарът беше на път да се превърне в една голяма трагедия с непредвидими последствия.
         Като цяло темата с огъня и пожарите беше доста деликатна за маршала и целия френски щаб знаеха това. За много хора той беше известен, като "Огненият Арно" и в това определение съвсем не се влагаше някакъв положителен смисъл. Самият Маршал Арно обичаше често да използва огъня като оръжие. По време на дългогодишната си служба във Френския чуждестранен легион в Алжир той беше подпалил доста села, дръзнали да се противопоставят на френското управление.
         Само преди няколко години беше притиснал голяма група бунтовници, които заедно със семействата си - общо около 500 човека, се бяха укрили в една дълбока пещера. Бунтовниците бяха слезли под земята, уверени, че френската армия няма да ги последва, а и дори да го направи, те лесно можеха да се отбраняват в тесните галерии. Правилно бяха предвидили, че французите ще предпочетат да не влизат в пещерата, но подценили решителността и най-вече жестокостта на маршала. Той издаде доста спорна заповед, която впоследствие предизвика  разгорещени дебати не само във Франция, но и в цяла Европа. След като бунтовниците отхвърлиха ултиматума му да се предадат, той заповяда да зазидат всички по-малки изходи, а на входа на останалите да запалят огньове. Идеята му беше да изгори кислорода в пещерата и да запълни галериите с пушек, като по този начин ги принуди да се предадат.
         Огньовете горяха с дни! Странното за французите беше, че само десетина бунтовници решиха да се възползват от възможността да се предадат. Несъгласни с френското управление и отстоявайки свободата си, останалите, няколко стотин души, между които повечето жени и деца, предпочетоха да останат завинаги под земята.
         Много хора се възмутиха от действията на маршала, получили популярност след публикации във френския печат, но въпреки това, за много от читателите, той беше героят, който се е справил с бунтовниците и е наложил френската власт в Алжир. Попитан дали тази жестокост е била оправдана, той просто отговори с драматичен тон: 
         "Аз воювам за Франция и за френския народ! Това, което знам със сигурност е, че никой от тези примитивни хора няма повече да се осмели да реже френски гърла!" 
         Като цяло, от този момент нататък, темата с огъня и пожарите стана доста деликатна за маршала, наречен от пресата - "Огненият Арно"! Дори се разказваше виц, в който на въпроса - "Какво месо обича маршал Арно?" - отговорът беше - "Пушено, разбира се!". 
         Днес той отново се беше изправил пред огнената стихия, но малко по малко започна да разбира, че губи контрол върху ситуацията. Скоро англичани и турци също се включиха активно в гасенето, без да задават повече глупавият въпрос дали това е необходимо. 
         За жалост нямаше ясен план и стратегия. Всеки от съюзниците се опитваше да спаси най-вече собствените си складове и сградите които самите те използваха. Първоначално англичаните не бяха пряко засегнати и започнаха да евакуират стоки и въоръжение, като приоритет имаха барутните погреби. В последствие пожара се разрастна драстично, поразявайки и много от постройките използвани от британската армия. 
         Всъщност, никой не се опитваше да гаси вече горящи къщи - това беше безмислено! Хората се опитваха да съборят околните сгради и по този начин да ограничат пожара, но отломките не можеха да бъдат бързо разчистени и огъня продължаваше да пълзи във всички посоки. Малкото водни помпи които имаха, се използваха, да заливат околните сгради за да ги направят трудно запалими но това беше крайно недостатъчно. Самите сгради нагряти през деня от августовското слънце, се нуждаеха от много малко, за да се подадат на огъня. Просто почти всички постройки бяха дървени и пламваха за секунди.
         Пожарът заплашваше да изпепели голяма част от града, а огромни запаси от стоки да бъдат унищожени. Складове с униформи, обувки, зърно сухари и всякакви други храни. Складове с бренди, вино, спирт, консервирано и сушено месо. Складове със зехтин, олио боб, ориз, захар кафе и голямо количество плодове и зеленчуци. Фураж за конете, въглища за параходите, патрони, барут, гюллета, снаряди и всякакви други муниции, стоки и храни. Всичко необходимо, за да се води една война! 
         Борбата с огъня не носеше желаните резултати. Въпреки положените усилия пожарът набираше сила и поглъщаше все нови и нови части от града. Междувременно настъпи нощта и това неимоверно много утежни гасенето. В един момент стихията достигна до складовете с олио и бъчвите започнаха една по една да експлоадират, проблясвайки като светкавици в нощното небе. Силният вятър раздухваше огъня и надеждата за бързо справяне със стихията все повече отстъпваше на чувството за безсилие и обреченост. Никой не можеше да предположи, че пожара ще стигне толкова далеч, за толкова кратко време. 
         Огънят взимаше своето и поглъщаше нови и нови сгради и щетите явно щяха да бъдат огромни, но в този момент не това беше най-лошото което можеше да се случи на черноморския град. Нищо не можеше да се сравни с възможността огъня да подпали барутните погреби! Последиците от това биха били ужасяващи! Подхранван от силния вятър огънят се беше насочил точно към цитаделата Барутхане, която в този момент беше претъпкана с експлозиви. Огънят вече беше стигнал на десетина метра от сградата и взрива изглеждаше неизбежен. Бяха покрили част от нея с одеяла, които постоянно мокреха с вода, но тя бързо се изпаряваше, а самите те се сбръчкваха от температурата. 
         Ако Барутхане се взривеше това щеше да предизвика верижна реакция и да взриви също намиращите се наблизо английски и френски погреби. Камък върху камък не би останал! Три империи се готвеха за война с четвърта и бяха струпали огромни количество експлозиви. Ако тези запаси се взривяха, градът щеше да бъде напълно разрушен, а това би било една от най-големите експлозии в човешката история. Нямаше значение дали човек е на няколко метра или на километър от взрива - никой не би оцелял. 
         Мъжете знаеха, какво се случва с войник в близост до такава експлозия. Той просто се изпарява и след това от него много трудно може да се открие нещо. Превръща се в множество малки частици които трудно могат да бъдат открити. А, какво ли би се  случило, ако избухнат едновременно хиляди от тях? Какво ли би се случило, ако тонове експлозиви предвидени да се води цяла една война се взривят едновременно? Човек би се превърнал в мъгла която изчезва в нищото!
         Никой не би искал да свърши така! Всеки се надява поне на достойно погребение. Всеки се надява, че когато дойде този момент, свещенник ще опее тялото му и ще го подготви за преселение в отвъдното. 
         Осъзнавайки огромните последствия от една евентуална експлозия, маршал Арно беше заповядал борбата с огъня да продължи на всяка цена. От него зависеше, дали ще даде заповед за отстъпление и ще позволи на войниците си да се изтеглят или ще направи всичко възможно да спаси града рискувайки живота на всички. Беше изключено, да даде заповед гасенето да продължи, а той самият да се оттегли. Това би било край на кариерата му, а в историята би останал най-вероятно като човека допуснал трагедията във Варна. Ако това се случеше, единственото, което му оставаше беше сам да отнеме живота си в опит да запази честа си. Нямаше как "Огненият Арно" да се пречупи пред огъня - този огън, който толкова пъти беше използвал за да постига целите и с който беше обрекъл толкова много други хора на гибел. Просто нямаше как!      
          Няколко пъти беше на крачка от това да даде заповед за евакуация, което би спасило живота му и този на хората му, но това би довело до разрушаването на града и може би дори би станало причина за това Франция да загуби тази война - нещо което той не можеше да си позволи! За пореден път през главата му минаваше мисълта за бягство и за пореден я отпращаше, изпълнен със смирение и с мисълта, че е длъжен да приеме съдбата си! В този момент френският главнокомандванващ изглеждаше като човек загубил надежда. Незнайно къде беше захвърлил шапката си и нервно бършеше потта, стичаща се по лицето му. Вперил поглед в огъня маршалът най-вероятно се опитваше да не мисли за това какво би се случило, ако... ? 
         Войниците продължаваха да се борят с пожара, макар повечето да мислеха, че водят една загубена битка. Експлозията изглеждаше неизбежна. Всички се питаха:     
         "Какво правим още тук? Защо не се спасяваме?"
         Омер Паша също следеше от близо борбата с огъня, но беше по-спокоен и изглеждаше като човек приел съдбата си. Бавно опъваше от своята лулата, но дима ѝ сякаш изчезваше в този наоколо. Изглеждаше странно, че изобщо пуши, след като всичко наоколо гори. Може би лулата му изобщо не беше запалена и той просто опъва страстно от нея, незнаейки какво друго да прави. Може би просто наблюдаваше огъня и размишляваше за това какъв живот е имал, какво е постигнал и какво е пропуснал. Пашата беше хърватин по рождения, който в по-късна възраст бе приел исляма и се посветил на служба в турската армия. По някакъв начин този човек представляваше мост между старата Османска империя и новия свят. Вярата му в Алах, както той сам казваше беше "Вяра в доброто", а не религиозна философия. Смяташе, че всеки трябва да носи Бог в себе си и в крайна сметка той би трябвало да е един за всички. На кой ли бог се молеше сега? Може би и на двата? За него също нямаше алтернатива и този пожар беше една битка в която трябваше да се бие до край!
         Всички бяха готови да тръгнат да спасяват живота си и само присъствието на двамата главнокомандващи ги задържаше в центъра на огнената стихия. Всеки вече си беше казал молитвата и приготвил за неизбежното. Само мъничка искрица надежда крепеше хората в тяхната борба с огъня. Останали без сили войниците продължаваха да блъскат стените с чуковете си и да разчистват отломките, но всички бяха загубили надежда. Хората се питаха изгубили сили. 
         "Какво правим още тук? Защо трябва да жертваме живота си в една загубена битка?"
         В продължение на часове взрива изглеждаше неизбежен. Сякаш всички бяха загубили надежда, но продължаваха лудостта да се борят с неизбежното. Защо ли го правеха? Всред пушека и огъня на един опожарен град, никой нямаше да съзре някакво геройство. Това беше провал и поражение, а в това няма нищо героично! Политиците щяха да искат колкото се може по-бързо всичко това да бъде забравено. Живота пак щеше да продължи, но просто...без тях!
         Всички искаха славни победи на бойното поле, а не позорни разрушителни пожари. Много малко хора са награждавани заради геройството си по време на загубена битка, но хиляди са наградени дори само заради това, че са участвали в спечелена! 
         Но Господ сякаш чу молитвите им и се смили над съдбата на тези отчаяни хора. Малко след полунощ вятъра започна да утихва и това даде искрица надежда на борещите се с огъня. Вече поуморени, но обнадеждени, те започнаха да виждат, че пожара бавно затихва. 
         Основна причина да не се запали цитаделата Барутхане, беше факта, че тя бе една от малкото каменни постройки в града. Едва на сутринта огъня беше окончателно овладян и на дневна светлина хората можеха да оценят последиците. Всичко беше покрито с овъглени дървени отломки и остатъци от стоките които са били в складовете. Голяма част от тях бяха все още годни за употреба и много хора се заеха да плячкосват остатъците. Трябваше време да се организира охраната на останките от пожара, който, както стана ясно щеше да догаря още няколко дни. Почти цялата градска чаршия беше опожарена и най-вече военните складове на съюзниците. Най-много  пострадаха французите, но и загубите на британците бяха доста сериозни. Голяма част от стоките, които повече от два месеца се струпваха в града бяха унищожени от огъня. Естествено големи щети понесоха и местните жители, които останаха без къщите си. Много търговци също останаха без стоките си, а тези загуби никой нямаше да възмезди, за разлика от тези във военните складове, които империите водещи тази война щяха скоро да попълнят отново.
       Макар голяма част от нея да беше опожарена Варна беше спасена, а войната с Русия тепърва предстоеше!