Михаил

            Всеки в града познаваше Михаил. С наперената си походка, внимателно зализаната назад коса, острия език и суетния нрав този 22-годишен младеж лесно се набиваше на очи. Крехката му възраст не му беше попречила да работи в могъщо предприятие. Живееше в скъпо имение в покрайнините, но обичаше вечерно време да се разхожда по улиците. Често ходеше с модерни костюми, якета, очила. Имаше навика да се гледа дълго в огледалото си у дома. Понякога закъсняваше за бизнес срещите заради дългото съзерцание в отражението си, опитвайки се да открие в него перфектния имидж.

            Ако имаше нещо, което обичаше (след себе си, разбира се), това беше любовта на живота му – Кристина, една красива и разумна жена. Познаваха се от няколко месеца, но и те бяха достатъчни, за да разберат, че са родени един за друг.

            Михаил крачеше самодоволно по паважа. Току-що бе сключил поредния си успешен договор. „Харизматичен съм, а това прави впечатление на клиентите!”, помисли си ухилен. Гледаше към оранжевия залез. След три крачки се спъна в някаква тенекиена кофичка. От нея се посипаха стотинки. Той изруга и изтупа дрехите си. До него, върху самия тротоар, седеше една дрипава циганка. Тя му хвърли злобен поглед и се наведе да събере изпадалите пари.

            - Глупава просякиня! – изкрещя ù Михаил. – Какво искаш, да убиеш хората ли?! Съсипах си сакото заради теб!

            След тези думи изрита гневно кофичката. Циганката не отговори. Тя отвори уста, но продума някакви неразбираеми слова. Михаил приглади нервно косата си, изпсува жената и се отдалечи.

                                                         *          *          *

            - Ах, колко те обичам! – Кристина го целуна нежно и се усмихна.

            Вечерта Михаил я беше извел на ресторант, а сега двамата отмаряха в имението, отпуснати на огромния диван. Беше пусто, защото родителите му бяха в командировка в Канада.

            - Аз също, захарче! – той погали бузата ù. – Мислех си... Какво ще кажеш за нещо повече от подобна връзка между нас?

            Кристина бавно се изправи.

            - Мили, нали го обсъждахме преди? Не съм готова все още... – в гласа ù се прокрадваше раздразнение.

            - Знам – тонът му беше станал по-суров. – Но не може така завинаги.

            - Скъпи, нека не прибързваме. Ако истински ме обичаш, ще ме послушаш.

            - Трябва чисто и просто да разбера дали има бъдеще нашата история.

            - Само това ли те интересува? – отчаяно изстена Кристина.

            - Ти си изключително красива и умна. Хората ни се радват, когато ни виждат заедно...

            - Така ли? – отсече тя. – През цялото време ти пука какво ще кажат хората, а не аз, така ли?!

            Лицето му се стегна.

            - Ти обръщаш внимание единствено на външната красота! И на себе си! – продължи тя. – Грам не даваш за наистина стойностното и значимото у човека. Каква глупачка съм била, за да си помисля, че изпитвам хубави чувства към теб, егоистично животно!

            - Напусни! – изврещя Михаил. Очите му хвърляха светкавици.

            - Тъкмо това се канех да направя! – изплю думите Кристина.

            Тя се запъти към антрето, но по пътя грабна една пищна статуетка.

            - Малоумница! – тичаше след нея Михаил. – Дай ми я!

            - Ето ти я! – тя с все сила я захвърли към високото огледало. Една пропукана паяжина от стъкълца пропълзя по повърхността му. Няколко парченца се разпиляха по килима.

            В този момент лицето на Михаил се деформира. Същата грозна паяжина се появи и там. Кристина ахна, но след миг бързо излезе, объркана и ужасена.

Мъжът се загърчи, давейки се в собствените си сподавени викове. Капчици кръв се просмукваха в костюма му. Клатушкайки се и закрил очите си с длани, той се приближи към огледалото, но се спъна и го блъсна тежко. За секунди се посипа дъжд от стъкла. Всички парчета се отделиха от златната рамка и се разсипаха по земята. Тялото на Михаил експлодира и се разпадна сред блестящите огледални прашинки.