16 ene 2009, 14:20
Милосърдие
2 мин за четене
МИЛОСЪРДИЕ
Само Захаринчо знае какво е да си беден.
Да живееш на село.
Да нямаш майка, защото те е изоставила.
Баща ти да е пияница, да е сакат и да няма пари.
Да си нямаш никого.
Ето това си мислех докато пътувахме за село и тази събота и неделя. В джоба ми имаше два-три лева на монети и един шоколад в раницата – за Захаринчо. Жена ми щеше да го покани на обяд или да му даде сандвич и някоя стара играчка на сина ни Георги. Няколко добри думи.
После Захаринчо щеше да изчезне някъде до следващия ден. И да се появи пак. Но не до къщата като кученце. По-далече, ей така, просто да мине. Ако го видят – видят. Ако ли не...
Захаринчо никога не се натрапваше на хората от село. Ставаше рано, за да отиде на училище в най-близкото селище, където имаше такова. Връщаше се пеша или на автостоп. Или с рейса – ако му купеха билет или шофьорът го вземеше от съжаление. Някои жени от селото го хранеха, даваха му някоя и друга дрешка. Помагаха му коя с каквото може.
Иначе Захаринчо беше кротко дете. Общително. Хващаше се на хорàта на село, когато духовата музика свиреше. Не беше агресивен – всички деца играеха с него, докато не ги прибереха родителите им от София. Когато останеше сам, Захаринчо се помотаваше малко насам-натам и се прибираше. Къщата, където живееше, беше по-лоша и от обор, но това беше положението.
Човек трябва да се сприятели истински с някого, за да разбере колко е беден. Да му стане мъчно. Да иска да му помогне, а да не знае как.
Един ден в Кметството се събрали и умували как да помогнат на Захаринчо. Да не е толкова беден.
Когато слязох от рейса, попитах за Захаринчо. Казаха ми, че Захаринчо вече не живее в селото. Били го настанили от Кметството в някакъв интернат в едно село, но в кое... Никой не знаеше. Да вървя и да питам Кмета.
Аз не отидох. Не исках да знам.
Сега само Захаринчо знае какво е да си в интернат...
2009
Само Захаринчо знае какво е да си беден.
Да живееш на село.
Да нямаш майка, защото те е изоставила.
Баща ти да е пияница, да е сакат и да няма пари.
Да си нямаш никого.
Ето това си мислех докато пътувахме за село и тази събота и неделя. В джоба ми имаше два-три лева на монети и един шоколад в раницата – за Захаринчо. Жена ми щеше да го покани на обяд или да му даде сандвич и някоя стара играчка на сина ни Георги. Няколко добри думи.
После Захаринчо щеше да изчезне някъде до следващия ден. И да се появи пак. Но не до къщата като кученце. По-далече, ей така, просто да мине. Ако го видят – видят. Ако ли не...
Захаринчо никога не се натрапваше на хората от село. Ставаше рано, за да отиде на училище в най-близкото селище, където имаше такова. Връщаше се пеша или на автостоп. Или с рейса – ако му купеха билет или шофьорът го вземеше от съжаление. Някои жени от селото го хранеха, даваха му някоя и друга дрешка. Помагаха му коя с каквото може.
Иначе Захаринчо беше кротко дете. Общително. Хващаше се на хорàта на село, когато духовата музика свиреше. Не беше агресивен – всички деца играеха с него, докато не ги прибереха родителите им от София. Когато останеше сам, Захаринчо се помотаваше малко насам-натам и се прибираше. Къщата, където живееше, беше по-лоша и от обор, но това беше положението.
Човек трябва да се сприятели истински с някого, за да разбере колко е беден. Да му стане мъчно. Да иска да му помогне, а да не знае как.
Един ден в Кметството се събрали и умували как да помогнат на Захаринчо. Да не е толкова беден.
Когато слязох от рейса, попитах за Захаринчо. Казаха ми, че Захаринчо вече не живее в селото. Били го настанили от Кметството в някакъв интернат в едно село, но в кое... Никой не знаеше. Да вървя и да питам Кмета.
Аз не отидох. Не исках да знам.
Сега само Захаринчо знае какво е да си в интернат...
2009
© Раш Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
На мен също ми хареса. Странно е, затова.
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
