Понякога, когато мислите ми ме задушават, когато динамиката на задълженията ми ме обърква, а възможността от провал ме хвърля в отчаяние, аз просто затварям очи. Пренебрегвам както кресливите гласове-мъчители в главата ми, които с обезумели очи и отворени уста се взират в мен, така и тлъстата им самодоволна кралица - вината. Тя напредва към мен бавно и неумолимо в своята разплутост и сива безформеност. Бегло ми напомня на Джабба от Междузвездни войни, но безличността й я прави още по-страшна.

Съзнанието ми се стрелва между побърканите същества, с които му се налага да съжителства. Те надигат глас още повече, осъзнавайки какво се готви да направи то – да дръпне щепсела и да ме избави от тежестта на тревогите, които не ми дават да дишам. Но то е бързо и ефективно като токова искра. Усмихвам се, когато достига целта си. Миг след това – тъмнина. Светът и мислите ми изчесват, оставяйки ехо на реалности и гласове.

Въздухът влиза жадно в белите ми дробове, сякаш досега стражите на моето съзнание (реални гласове или гласови реалности?) са спирали достъпа му до тях. Осъзнавам, че само аз и движението на въздуха в тялото ми имат значение. Отдавам се на усещането жадно и напълно.  Копнея да ме изпълни като балон. Докато не се издуя до краен предел, да се почувствам как всичко свито в тялото ми се изпъва.

След това въздухът да отлети, отнасяйки със себе си вибриращото напрежение в гърдите ми. И след това процесът отново и отново да се повтори като развалена грамофонна плоча, зациклила на любимия ми стих от песента.

 С всеки дъх се усещах по-свободна, по-лека. Въздухът е моят цяр, моето спасително въже от реалността, което никога не се къса. Нищо друго не ми е нужно, само той. Отново вдишвам с пълни гърди прекрасния мирис на свобода и спокойствие, наслаждавайки се на хармонията във всеки миг.

Мислите ми, лек, нежен шепот в контраст с предишните викове, политат в неочаквана посока. Удивително как умственото напрежение води до телесен дискомфорт. Уж две отделни, съществуващи по различни закони единици, а същевременно така силно влияещи една на друга. Независими същества ли бяха те или едно цяло? Действително колко още неща не можеше да обясни науката за човешката природа. Странно животно бе човекът – собствената му натура, видът му не му бяха напълно ясни, но той вече се занимаваше с изследване на други същества, с извънземни порядки и надземни въпроси.

Та човек нерядко сам не разбираше какво протича дори в неговия храм – в тялото и ума му. Трябваше му чужда помощ, за да се разгадае сам. Някой отвън да разбули мистерията, която той самият беше създал, бе за мен някаква нездрава логика. Сякаш бяхме развалени машини, на които им трябва майстор, за да функционират отново, а не разумни същества, които можеха сами да се „поправят“ и подобряват. Най-малкото да си правят профилактика.

 Мислите ми, любопитни докъде могат да стигнат, отново се върнаха на предишната метафора. Значи човекът иска някой да подреди собствения му пъзел, който той по грешка е развалил, а инструкциите бе хвърлил. Така ли?

Ами какво, ако можеше само някой да ни го върне това упътване, за да можем сами да си разчетем почерка и да си разчовъркаме гайките на правилните места. Да, точно нашето си, собственото упътване, дето изначало ни е прекарвало през стръмни пътечки, за да пресечем планината, но и което ни е забивало навътре в черната гора, която обърква сетивата ни със своята еднаквост и глухост. Уплашени, а може би ядосани, ние сме си казали „Защо го последвахме?!“ и безжалостно сме запокитили картата в някой ров, без да си даваме сметка, че само тя и само тя би могла да ни извади от кашата, в която ни е забъркала. Вместо просто да завъртим пътеводителната хартийка и да се върнем в начална позиция, ние доброволно сме се отказали от шанса си за спасение.

Оставям мислите ми да избледнеят и съсредоточавам съзнанието си върху усещанията. Така лека съм станала в съзнателната си безмълвност и без-мисли-ност, че се учудвам как още не съм полетяла. А може би съм, просто не мога да видя през затворените си очи прегръдката на яркосиньото сутрешно небе.

Мечтите ми вече се реят високо над главата ми, препитат се и танцуват, играят си заедно и се крият зад облаците. Радват се на свободата, макар и тя да е краткотрайна. Те прелитат над Индия, минават през Тайланд и по вълшебен, възможен само в сънищата начин се озовават над Италия. Накрая благополучно кацат на 1700 км оттук – в България. Проследявам с очи спретнатата къщичка, в която се гонят деца. Моите деца. Мечтите ми се завъртат в поток от танци и освободен смях, интимни погледи и съдбовни пръстени. Преминават през красиви дипломни шапчици и златни халки. Пробягват по кориците на току-що отпечатани книги и завършват с истинска топлина и светла любов дълбоко вътре в мен.

Докосвам лицето си, пръстите ми пробягват надолу като милувка, проследявайки очертанията на усмивката ми. Тръпчици на радост гъделичкат гърба ми като нежни целувки. Бавно отварям очи и с наслада се протягам, вдишвайки прощално от въздуха на тишината и вътрешния покой.