– Тате – с тънко гласче започна Джоди по средата на вечерята– какво се случва когато умре някой?
Баща ѝ спря ръката си на средата на пътя от чинията до устата и я погледна над очилата си. След това свали вилицата и я постави тихо върху чинията и хвърли бегъл поглед върху майка ѝ, която продължаваше да се храни в мълчание. Не получи подкрепата която очакваше и отново обърна взор към малката си дъщеричка. – Акхъм прокашля се– защо питаш за това мъниче? – започна с топъл и благ глас той, докато в главата си се опитваше да подбере правилните думи.
– На Теси морското свинче вчера умря и се питах къде ли ще отиде. А после се сетих, че и хората сигурно умират. Къде отиват те после?
– Ами те отиват на едно по-добро място – простичко отвърна бащата.
– Къде е това място?
– Никой до сега не се е връщал за да разкаже.
– Как така не се е връщал? Значи някой умира, отива на по-хубаво място и не идва за да ни разкаже?
– Да, може и така да се каже. – отвърна баща ѝ, надявайки се, че с това слага край на този разговор. Как да обясниш на седем годишното си дете какво се случва с хората като умрат без да го уплашиш или разплачеш, или просто да му спестиш едни допълнителни главоблъсканици? Но любопитството на малката беше много посилно от всяка физична сила и продължаваше да бълва въпрос след въпрос.
– Ами ако аз умра и видя, че на новото място е по-хубаво, как ще дойда да ви кажа да дойдете при мен?
Баща й свали с отмерено движение очилата кацнали на носът му, сви дръжките навътре и ги пъхна в джобчето на ризата си. Извърна се на страни, протегна ръка към стола на който седеше дъщеря му. Хвана го с една ръка за седалката и леко го извърна към себе си, а сетне клекна пред нея поглеждайки я в големите, умни, жадни за знания очи. Положи длан върху коленете ѝ.
– Виж Джоди, когато хората умрат, телата им остават на земята, а това което е тук – той докосна с пръст гърдичките на момиченцето и тя го проследи с поглед – то отива на небето.
– Значи когато някой умре, никога не се връща обратно?
– Връща се някой ден, но никога не си спомня за това какъв е бил преди. И така започва да живее един нов живот.
Леко по леко тя започваше да разбира това което баща ѝ се опитваше да ѝ обясни. Или поне си мислеше, че разбира. Със всяка секунда малкото ѝ личице се изкривяваше по един лек и едва доловим начин. Малка бръчица вече се бе появила между тънките ѝ като стрък трева веждички. Розови устнички се бяха събрали в една малка нацупена топчица. Лешниковите на цвят очи започнаха да се пълнят със сълзи и накрая рукнаха с такава ярост, каквато би била тази на язовир скъсал бетонната си стена.
– Аз не искам да умирам. Не искам никой да умира – проплака накрая тя скачайки рязко от стола изстрелвайки се като малко плачещо торпедо навън в нощта. Чу се трясъкът на вратата когато се хлопна. Стъклените декоративни прозорчета потрепериха с лек звън.
– Случва се Джордж. Трябва да премине през това. Не се кори – Джордж усети топлата ръка на съпругата си положена върху рамото му, докато се взираше в пространството което до сега се заемаше от малкото момиченце. Пое дълбоко въздух, изправи се и прегърна нежно жена си.
– Отивам да я прибера – след известно време рече Джордж. Откъсна се от прегръдката на съпругата си и излезе през вратата.
Светлината излизаща от прозорците, огряваше верандата с мека оранжево-жълти лъчи. Малката Джоди не се виждаше никъде. Баща ѝ слезе по трите стъпала и започна да крачи по прашната пътечка към двора. Крачката му бе бавна и тежка, въпреки това стъпваше тихо като котка. Бе напъхал отрудените си ръце в джобовете на дънковият панталон и ризата му бе небрежно събрана малко над китките. Джордж погледна нагоре към небето. Нямаше нито едно облаче и звездите кокетно се кикотеха от висините, обсипали като безброй малки мъниста безкрайната небесна шир. Топлината на нощта го обгръщаше като копринен шал на възлюбена, докато той вървеше към голямата копа сено до скоро боядисаният хангар. Когато бе разстроена, Джоди много обичаше да изтича навън и да се хвърли в сеното и да отпери взор към безконечният нощен небосвод. Сякаш нещо я влечеше натам и някак намираше тиха утеха в тях. Както и предполагаше, отново я намери там, легнала в меката слама и облещила взор нагоре. Джордж не каза нищо, а само тихо седна до нея, придърпвайки я да се облегне на рамото му. Джоди обърса носле. А после заедно се загледаха към малките проблясващи небесни бисерчета.
– Какво те притеснява? – нежно попита Джордж – Това, че човек умира ли?
Чу едно тихо подсмърчане, последвало от гласчето на Джоди.
– Не. Не искам като умра да забравя всичко. Не искам да забравя теб и мама. – тя впери влажни очи в баща си. Той разроши с усмивка косата ѝ и положи нежна бащинска целувка върху челото й, а после рече:
– Не става толкова лесно забравянето мъниче. Ние помним. Всичко е ето тук – с показалеца на ръката си, леко потупа челцето й – Всичко се пази в главите ни.
– Но тогава защо не си спомняме?
– Защото още не сме готови да си спомним. Има една бариера която пречи на спомена да изплува нагоре.
– Бариера, като тази ограда с която пазим овцете да не излизат нощно време от кошарата ли? – вече успокоена попита Джоди.
Баща ѝ пак разроши русата ѝ косичка.
– Точно като оградата на овцете. Та тя е там, за да може този който сме били преди, да не пречи на този който сме сега. Така ние живеем един напълно независим живот. Представи си, че преди си била куче, а сега си коте и си спомняш, че преди си била куче. Какво би станало?
– Амиии – започна Джоди замислено вперила в поглед в малките си ръчички, сякаш търсеше отговора там – Амии, котетата се страхуват от кучетата, защото те ги гонят и лаят по тях. Ако сега съм коте което знае, че е било куче то няма да се страхувам от кучетата толкова и ще искам да ходя да си играя с тях, а те може да ме ухапят.
– Точно така – гордо отвърна баща ѝ – Разбираш ли сега мъниче?
– Да – щастливо изчурулика Джоди, доволна че е разбрала – За това е добре да не знам, че съм била куче и така ще съм едно щастливо коте. Иначе ще съм едно нещастно коте.
Джоди прегърна баща си и му залепи една голяма целувка на бузата, после с лекота скочи на земята и хукна към къщата извиквайки щастливо през рамо:
– Ще играем на криеница. Брой до десет и ме намери.
Джордж се усмихна и се изправи. Започна да се отърсва от сламата която бе полепнала по дрехите му. После пъхна ръце отново в джобовете си и погледна за последен път тази вечер звездите. Ех, колко по-добър бе този живот. След това закрачи по прашната пътека водеща към осветената къща, загърбвайки купища спомени за далечни места, непознати планети, космически битки и тежки загуби в миналото – един вече отминал живот.
© Джей Ем Todos los derechos reservados