4.

Оперираха един колега от автотранспорта – те заемаха същите сгради, но в другата смяна. И ме поканиха да го заместя. Два месеца… Ама добри пари плащаха…

Разгони ми се фамилията. Направо не се прибирах. Но – млад, енергичен, с дете…

Учениците от автотранспорта бяха… Бе, няма да кажа по-неинтелигентни. Защото интелигентността не се мери с акъл, а с възможността за съобразяване със средата и оцеляване. Мисленето е друго нещо…

Но бяха свестни момчета. Знаеха вече правилата ми, спазваха ги, нямаше бягства /то, тогава бягствата изобщо бяха нонсенс/, нямаше препирни или претенции за незаслужена оценка.

Дето им казвах – те са най-лошите ученици. Щото три години учат за едната книжка. Пък други за няколко месеца я вземат.

Шегувах се, разбира се. Мъжката – грубичко и прямо. Разбирахме се…

Имаше едно турче. Повтаряч. И то при колегата – отрязал го предната година. Сега беше трупнал три или четири двойки и направо чакаше края на срока. Да се отпише и тръгне по свой си път. На тютюна…

Дадох му индивидуални задачи, изпитах го върху специално посочени книги /Йовков, Елин Пелин – близки до душата селска/…

И – му писах тройка. Премина във втори курс, после завършил и трети успешно…

Преди двайсетина години вървя си аз из града и изведнъж някакъв се втурва към мен. Преди да реагирам, хвана ми ръката и взе да я целува. А зад него мощна туркиня и две момчета. Нещо им рече, ония също се юрнаха към ръката ми.

Шашнах се. Бе, какво става?

А той ми припомни кой е. И обясни – завършил автотранспорта, станал шофьор, оженил се, дечурлига завъдил… Според него – благодарение на мен. Дето съм му бил дал път в живота, не съм го отрязъл, подкрепил съм го и съм му внушил, че не е безнадежден…

Нещо такова каза – объркано, омотано, ама аз ви превеждам…

После пихме кафе, приказвахме си.

Не съм го виждал от тогава – да е жив и здрав, дечурлигата му да са донесли радост за баща си…

И такива истории се случваха… Има и още, но тази беше първата. По време…

5.

Следващата година отидох в – Бог да го прости! – училище „Отец Паисий“. Щото сградата и сега си е там, но училището го няма. Закриха го, а отвън все още виси огромен плакат в чест на 110 години от създаването му.

Сега ще бъде турско читалище… Кога турците са имали читалище? И за тях ли отец Паисий е казал „О, неразумни и юроде…“

Всъщност, дали сте се замисляли защо народът го нарича така? Отец… Друг наш възрожденец с подобно име няма – освен отец Матей Преображенски – Миткалото. Оня, дето е създавал комитети с Левски, изобретил картечница /митральоза/ и селектирал чорбаджийските чушки…

Уважение към Софроний Врачански, Неофит Рилски и други църковни дейци, но – без това гальовно и признателно „отец“…

Сложиха ме класен на четвърти клас. 41 ученика! Последният по списък ходеше със столче, зщото в кабинетите имаше по 40 места.

Там спечелихме преглед на художествената самодейност. На мен не мечка, слон ми е стъпил на ухото. Но пък акълът шава бързичко. Поискаха да излезем на прегледа с някакви изпълнения. И – ето ги! Пя нашият Алексей. Българче с родители руснаци, дядо му от емигриралите навремето белогвардейци. Страхотен глас, после заминаха за Холандия и изгубих дирите му…

После малък хор – хорче, изпълни детска песничка, играха ръченица – без костюми, в панталони и поли, с червени връзки. Та я нарекохме „Пионерска ръченица“. Накрая малка сценка с автор… Няма да кажа, скромен съм си…

Разбира се, станахме училищни, а после и градски първенци. Натам не зная – завърши годината…

Наскоро гледам – двама с опърпани погледи нещо се разправят на тротоара. Тръгнах, както винати напред – ако ще и белята да си намеря. А те млъкнаха и единият вика: „ Махни се да мине господинът, той ме научи да мисля…“

Заинтригувах се. Оказа се, че и двамата били в този четвърти клас и запомнили как се намират препинателните знаци. С мислене! На глас четеш и усещаш къде е паузата…

Е, по външния им вид не личеше много да са мислили, ама помнят…

Все е файда…

6.

И пак по член 64 – в големия град трудно се намира работа, местата са заети от хора с полувисше, вписали се в системата, познати на шефовете, удобни…

Аз пък отивам н СПТУ по туризъм.

Кабинетът ми е на втория етаж, но се налага да слизам за дневника до първия. А до учителската стая е голямата зала за практика. Казано направо – за готвене…

Продуктите осигурява държавата. Учениците се учат с тях. И са просто преяли. Приготвят туй или онуй и чакат някой да го опита. Защото повече не могат. Дори без да пазят диета.

Затова всеки минаващ учител или ученик е канен вътре. Ама то веднъж, дваж… Накрая само махваш с ръка.

Под прозорците – първи етаж – редовно висят техни познати. И си хапват.

Никой не пречи – нали вече всичко е отчетено, работата е свършена…

Иначе… Нормални ученици. Е, имаше и…

Абе, викаха ме веднъж да присъствам на разпит на една ученичка. Имаше изнасилване – вечер, на таван. Приятелката й пострадала. Бащата беснял, пък казал – ако й купят „Москвич“, няма да ги съди. Да, обаче законът не е на това мнение. И почнаха процедурите.

Аз, както казах, бях извикан като педагог на разпита на момичето, завело жертвата. Питат я: „Защо?“ – „Ами те искаха някое момиче…“ Следователят я гледа: „А защо ти не се предложи?“. Отговорът… „Ами те си ме знаят от осми клас, искаха нещо ново, различно…“

Съдиха ги, де…

В училището се водеха и занятия с вечерници. Караха ги с автобусите от Албена, привечер, след 17 часа. Лелките почнали деня рано – още в 7 заминаваха, прибират се капнали и… На училище! Някои направо заспиваха по чиновете.

Но – сериозно казано – учеха. Вече разбрали, че им трябва образование. Поне като ценз. И, свикнали на постоянен и последователен труд, вземаха тройките.

Веднъж един от тях ме гледа, гледа, пък накрая остана и пита отде съм. Казвам му, смее се…

Оказа се познат. Семействата бяха приятелски, аз даже виках на баща му „Гол кокал в празна тенджера“, когато ме ядосаше. След осми клас се преместиха в София и изчезнаха. Пък той избягал от дома си, почнал работа тук и там, накрая в Албена. Готвеха го за някакъв дребен шеф – разтропан беше, обаче нужно образование. И – ето го…

Така че съм преподавал и на набор 1953 – най-старите ми ученици…

Три пъти седмично ходех до месокомбината. И там имаше паралелка. Заделили една барака в двора, вътре създали обстановката, учеше се.

Пристигат нейде след 17,30, уморени… И вадят от джобовете какво ли не – филета, суджуци, шунки. Най-напред хапването, а, докато ядем, аз ги въвеждам в новата тема. Хапнали, освежени – говорим, говорим и… Почват да задрямват. Как са учели после математика и физика – не знам…

Изкарах така един срок. Титулярката се върна след раждане и ме запратиха в Батово.