10.
За учителите ще споменавам и натам. По-важни са учениците. Защото учителите са скелета на едно училище. Основата. Здрава, права – имаш база за силна и красива фигура. Но силата и красотата идват от мускулите. А това са учениците…
Няма да разказвам натам по години и випуски. Ще обобщавам – и ще споменавам имена. Не мога всички да включа тук, ясно е. Но ги помня. По едно време ме викаха за справки в дирекцията – кой ученик кога е бил при нас, в коя паралелка, кой класен. Главата ми беше като компютър…
Харесвах всички випуски и почти всички ученици. Различни, интересни – някои дори със сивотата си.
Но най-харесвах три випуска – 1966 набор, 1969 набор и първата журналистическа паралелка. Естествено, и другите ми харесваха – например, 1972 набор. Или останалите журналистически паралелки. Обаче – класация… А при нея все има някой напред. На старта всички са равни, на финала винаги има пръв…
Поех девети клас. Първият клас от горен курс в училището. Класната им беше млада, хубава, прилична жена. Различна от мен. И се постарах да я изместя в съзнанието на учениците. Да я помнят – заслужаваше си, но мен да знаят като Класния. С голяма буква…
Бях и строг, и либерален. По правилата! Помня, давахме дежурства на входа. Гимнастика, външен вид… Знаеха си – при мен трябва да са в естествен вид. Никакви гримове и глупости!
Очаквах го, затова не се изненадах, когато един ден ме попитаха: „Вие сте толкова свободомислещ, такива неща научихме, пък не разрешавате гримовете…“ Пратих едно момче да донесе роза от цветята навън, а аз извадих сувенирно мускалче, което отдавна бях приготвил. Подадох им розата: „Ухае ли?“. Разбира се, ухаеше. Сипах отгоре й от парфюмчето. „А сега?“…
И обясних – сега са като цветенца. С естествена красота. Защо трябва да се правят на друго? Ще дойде време, ще има фасадата нужда от ремонт… Но – тогава…
Учехме, четяхме, обсъждахме. Пълна свобода на мнението – колкото и различно да е от учебника.
Не можах да се развихря с тях така, както ми се искаше. Още се сражавах за място в училището и системата. Но мисля, че доста неща постигнах.
Наскоро имахме сбирка. Посъбраха се – прокурорка, адвокатка, готвачка, детска инспекторка, учителки, бизнесмени… Илиян в Англия, Слави и Найден в Германия, двама вече починали…
Разказвахме си спомени. Например, за оная славна бригада в Шабла. Настаниха ни в лагер, до който ДЗС-то имаше няколко сгради. В тях настанили цигани, работещи на полето. Оградата беше фиктивна, врата нямаше. Обаче – циганин не мина в нашата територия. Молеха да поритат с нас, пускахме ги, после се прибираха. Знаеха – ред!!! И го спазваха…
Направихме си един ден водна война. Обстрел с какво ли не – водни пищовчета, помпички, бутилки, цели легени. Страхотна веселба…
Посреднощ засвири тръбата. Изхвърчах, спрях тръбача… Две момичета рекли да се пошегуват и го излъгали, че аз съм наредил. До сутринта двете тоалетни бяха излъскани – мъжката от него, защото не проверява подобни нелепици, женската от тях…
Бяхме пръснати по обекти. Над нас – ТРЗ-то на АПК. ТРЗ е „Труд и работна заплата“, нещо като куче – не яде от сеното, ама и на другите на дава. Тая беше типична представителка на паразитите – дебела и свирепа. Исках да разбера – какво точно ще работим, колко ще плащат… „Не! Аз ще казвам какво ще правите и после ще определям заплащането!“ – ми изскърца първия ден.
Обадих се на баща ми – работеше в нашето АПК, имаше познати. И на другата сутрин вече имах пълната документация на разценките в страната. Та й посочех – това, това, това… Избесня: „Как така? Това е секретен документ! Нямате право…“
Отрязах я с цялата си ирония: „Нима? И ние сме роби – бачкаме, пък каквото отпусне господарката? Да отидем в градския комитет, да им обясните как комсомолците, трудещи се доброволно за родината, трябва да са роби на една дребна чминовничка…“
Изстина…
И до края ме заобикаляше. Правилна постъпка, де…
Завърши бригадата, хубави пари взеха децата, доволни бяха от бригадата…
И в училище се видя разкрепостяването им. Георги и Живко – мърлячиии… Обаче, се оказаха разтропани, стенвестници правиха, че и научиха някои неща, книги даже четяха. Дори написаха поемка за опита им да обяздят едно полудиво магаре. Така и с другите – разкрепостиха се, взеха да се проявяват като свободни личности. Валя, Павлина, Павлета, Тошко, Станимир, Виолета…
Направихме голяма екскурзия из България. В Стара Загора ме викаха да ходя сом да ядем, но бях уморен. Те се върнаха, донесоха ми сом. И, когато си легнахме, тайно се събрали в една стая. Правели помен за бащата на Найден. Ивелина се напила, те я сложили на леглото, скръстили й ръцете, цветя в тях, и една червена панделка за украса на косата…
Хем смях на заранта, хем отнесоха едно дране от мен, хем чегъртаха и миха мокета и банята. По обясними причини…
Различни оценки имаха в училище и извън него, но все свестни хора станаха…
Между другото, когато правих втория си кабинет, Илиян и Тошко помогнаха със специалните маси и модернизираната обстановка…
А после се дипломираха и тръгнаха по своя път. Надявам се, че все нещо съм спомогнал за избора на посоката…
11.
Междувременно преподавах и на другите. Така се случи, че почти всички ученици, влезли в нашето училище, минаваха през кабинета ми. А тези, на които не преподавах, имаха постоянни срещи с мен. Или заместване, или просто по коридорите. Така беше едно време – учителите не спираха на едно място, дежурства, постоянна заетост. И познаваха учениците, както и учениците тях. Което пък беше улеснение. Идващите отдолу ученици вече знаеха дори неписаните правила, както и някои характерологични особености на бъдещите си учители. Нямаше изненадани. Идващите от другаде пък бързо се запознаваха с нас – учениците разменят постоянно информация.
Пенсионирах се и един ден срещам две момиченца. Подминавам ги, а едното казва: „Добър ден, господине!“. Разбира се, отговорих. И питам – отде ме знае? „Ами Вие, казва ми, сте преподавал на мама и татко…“ Каза ми кои са, сетих се. Били се запознали в мой час, когато имало болна колежка и съм събрал два класа…
То само това да беше…
Аз не обичам да ходя на сватби и погребения. Е, на моята отидох – нямаше как, на погребението ще трябва да съм. Макар една колежка да ми разправяше, че трябвало да се обадят на хората, да ги поканят /предполагам за празника?/. Пък аз й викам: „Никой не ща! И да дойдеш – ни ще те посрещна, ни даже ще те погледна!“…
А на сватби съм ходил. На ученици. Макар да избягвам и търся поводи да се срещна с тях отделно. Така – ние да си се видим и отпразнуваме, не в тарапаната…
Обаче имаше и други ситуации. От 69 набор имаше едно момче – Светослав, с нелегално име Брадата. При по-малките един ден се появи нова. Сестра на Валя от 66 набор. Защо ми хрумна – не знам. Но пратих да извикат Брадата. И му казвам: „Запознай се с това момиче, подхождате си“. Подскочи, направи „кръгом“ във въздуха и изчезна… Синът им се казва Георги – мойто име, но и името на бащите им. Така се случи. А е кеф да мисля, че е на мен кръстен, задето ги събрах…
Какви ли не истории са се случвали… Просто не е възможно да се разкаже всичко. Ще се опитам, все пак.
12.
1969 набор беше страхотен. Когато завършиха и бяха студенти, събирахме се на един таван. Канеха ме, сядахме, обсъждахме текущите събития. Тъкмо след 1989 година беше.
До 2 – 3 часа след полунощ, после се прибирах. Те оставаха. Ергенчета, какво ги спира…
Тошо, Мариан, Милен – Мечо, Диан, Пламен, Калин…
Пръснахме се после, но все се срещаме. Когато почина внезапно братът на Мечо, всички отидохме да го подкрепим. И момичетата дойдоха – Албена, Данчето, Стоянка, Милка, Веса…
По забавленията ги биваше. Те измислиха туристическите излети до гара Ботево. В местността Ефеклията има чешма. Опъвахме палатки и на поляната играехме футбол. А поляната наклонена, та едното крило бяга по високото, другото чака отдолу.
Правихме рождени дни там. На единия народът изпозаспал и оставил тортата за закуска. То закуската се проведе – при това масово. Колони мравки отнасяха на заранта тортата…
На две зимувания бях с тях. И след това се отказах. Който си мисли, че за ръководителя зимуването е почивка – много се лъже. Отговарящ за хората. А те – смятат, че са волни мустанги из прерията…
В Пещера стана произшествие. През деня някакъв ученик от ТМСС-а изпил на бас бутилка коняк и заспал на пързалката. Завили го с яке, наспал се, станал и се прибрал. Опит!
Обаче, Албена – секретар на учкома! – заспорила с момчетата, изпила глътка водка. За да им покаже, че не се цепи от колектива. А после глътнала бира…
Беше ужасна нощ. Момичето припадна, намерих управителя на хотела, викнах „Бърза помощ“ от Пещера. Таман обикалям и се чудя защо се бавят, чувам гласа му: „Ама не пращайте линейка…“ Блъснах вратата – убеждава ги да не идват. Итръгнах слушалката, викнах им да бързат, озверих му се. А той ми мънка – ама как така ще се знае за подобен случай, как ще докладва…
На сутринта Албена и учителката с нея се завърнаха. Промивка и – оправила се. До сега й напомняме за оранжевия маркуч, а тя се потърсва от ужаса…
Когато се върнахме, веднага докладвах на директорката. Тя познаваше Албена и отсече: „Нещастен случай!“. С това си и остана.
В Широка лъка надзорът беше по-строг. Не ги изпусках от поглед. Настаниха ни в туристичмеска спалня – вдясно при влизане в селото откъм Пампорово. Бях със сина ми в малка стая – печка и две легла. Но бързо затопляща се. И другите бяха на дърва. То всяка къща беше заобиколена от втори зид – от нацепени дърва. В селото имаше едни паркет – в училището. Обаче, паркетинът се харчеше много. За разпалване…
Хранехме се в стола на училището. Грамадни картофи, наденици по педя… И лелките загрижени защо момичетата не ги дояждат, да не са болни…
Катерихме върховете, безумни маршрути, които днес ми се струват много опасни. Тогава – страхотно удоволствие.
Даже отидохме до хижата при една пещера. Наши градски имаше там. Те се шашнаха – как сме минали тоя път зиме… Седяха си по стаите и блъскаха карти. А ние почти границата стигнахме, добре, че попаднахме на една къшла, та овчарят ни упъти…
Изобщо – диви и интересни времена…
12.
Както заразказвах, някой ще рече, че сме я карали само на веселба и безгрижие…
О, какви грижи само бяха…
В час – труд, труд, труд… Умствен – най-тежкия труд. Защото някой казват, че трябвало от умствен труд да се почива с физически, ама никой не е толкова идиот и предложи с умствен труд да се почива от физически. Прибира се някой шофьор или копач и за отдих решава интеграли или пише стихове…
Всяка седмица домашна работа. Най-вече разсъждения по дадена творба. Даже тема не давах. Насочва някак си. Нека прочете човекът, помисли и усети накъде го води прочетеното. Не написаното, а прочетеното, възприетото от него.
Лесно улавях тарикатите, решили от нейде да чопнат туй или онуй. Първо – не бяха чак толкова много разработките него време. Второ – нали си знам човека?
А после, с появата на компютрите, беше още по-лесно. Просто маркирам някои изречения, пускам в гуглето и ето ти го материала, отдето е преписвано.
Така, впрочем, хванах крадци на мои разработки. Имам над сто литературни – от осми до единадесети клас. И чета веднъж нещо, усещам – абе, познат стил.
После включвам – ми, то мое това… Веднага направих справка в „Гимназиста“ /моите работи съм запазил/. И пратих писмо в смисъл – барем името ми сложете, не държа на хонорар. Сложиха го, но не се извиниха…
Имаше интересни случки с тия разработки. Две станаха при едно пътуване до Мездра. На Повеляново намирам купето и мястото си, седи една жена само. Тя се представя – преподавателка била в Шуменския. Аз се представям, тя подскача: „Как? Аз препоръчвам на студентите Вашите работи. Ясни, точни, без преливане от пусто в празно…“
Е, кеф…
Слезе в Шумен, качиха се майка и дъщеря. Майката зяпа през прозореца, дъщерята чете „Гимназист“ и то баш моя разработка. Подмятам невинно: „За кандидат-студентски ли?“.
Майката ми разправя – отивали на курсове /април беше/, щерката се готвела. Питам – защо точно това вестниче? Момичето обяснява - преподавателката го препоръчала, казала им да четат специално този автор, много точен и разбран бил. Пък и на нея й харесвало да е така написано – не като в учебника, дето се мъчат да покажат колко са умни, а учениците са кретени…
На гарата в Мездра слизам и казвам от вратата: „Не се представих“. И връчих визитката. Изражението на майката и дъщерята беше страхотна награда…
Та пак към моите хора.
През голямото междучасие учениците бяха длъжни да излизат, а ние дежуряхме по коридорите. Аз бързо очиствах терена и сядах да чета на масата до вратата.
Един ден трима или четирима ми викат: „ Не ни се излиза…“
Казвам им: „Има правилник, трябва…“
„А Вие какво четете?“
Показвам – беше нещо на руски. „Може ли да ни четете, ще слушаме, никъде няма да ходим…“
Почнах аз – превод в движение, мъча се да е художествен…
На другия ден дойдоха десетина. На третия вече седяха по двама на стол, подпрели глави, слушат, даже леко зяпнали…
И като почна… Всяко междучасие – аншлаг. Непревеждани у нас книги. Джером Клапка Джером, Алистър Маклейн, Лец, Саймък… Изобщо – книги за четене и отдих, не долнопробна забава, не и сложни. Просто за възприемане и трасиране на пътя към прекрасното…
Разбира се, „добри“ колеги информирали директорката. И един ден я зървам отвън, почти скрита до вратата. Продължих си, тя влезе, всички скочиха, махна им с ръка, каза само: „И да е тихо“, после излезе…
След десетина години не само четяхме, ами и филми им пусках. Но при други условия. И с други ученици…
© Георги Коновски Todos los derechos reservados
Записвай! Не помня кой беше казал, че от всеки живот става поне един роман.
Математиката... Хм... Математиката...