Дългоочакваното утро най-после настъпи. След цяла една нощ изпълнена с тътена на гръмотевици и проливен дъжд, небето накрая се изясни. Черните облаци се разсеяха и в ранните часове на деня дори се усмихна слънцето. По листата на дърветата блещукаха като хиляди успали се звезди капките, останали от среднощната буря. По улиците се разхождаха песните на прелетните птици, които оповестяваха настъпилия двайсти април.
Дора Костова стоеше на люлеещия се стол до прозореца и наблюдаваше безмълвнa през стъклото. Лицето ѝ оставаше скрито зад почти прозрачното бяло перде, но това бе един вид маскировка за любопитните ѝ зелени очи. Отпиваше по малки глътки от горещия липов чай, който си правеше всяка сутрин, без да отделя поглед от улицата. Преглъщаше бавно, за да не опари гърлото си и после продължаваше да гали бялата заспала котка в скута ѝ. В стаята беше толкова тихо, че се чуваше само тиктакането на часовника и мъркането на домашния ѝ любимец.
Шейсет годишната Дора беше вдовица от дълги години. ...