Много шум за нищо
Всяка година през лятото ние, няколко души от село, се качвахме на покрива на къщата на дядо Киро и гледахме как той поправя някоя работа заедно с родата. Ей сега ще ви обясним защо!
Старецът беше математик. И то какъв! Оприличаваше всичко на геометрични фигури. Ако го попитате къде живее, той просто би отговорил: „В ей тоя паралелепипед с пирамидата отгоре! Видиш ли?” Съзреше ли дете на улицата, веднага го пресрещаше с въпроса: “Кажи ми главното свойство на частното?” или „Охо, айде, Пешо, поканен си на една партия шах! Кога ще играем?” Доскоро беше учител по математика в Дупница. Пенсионира се и слава богу!
Киро имаше двама зетя. Единия беше в Америка. Не го знаехме. Другият беше бате Страшо. Много добър човек, пък и умен. Често играехме заедно на футбол. Имаше очи дълбоки, тъмни и умни. Коса рошава и кафява. Беше завършил ВИАС, ама в техниката хич го не биваше. Много нервен си падаше. Веригата на колелото му кога паднеше, сам не можеше да я вдигне. Беснееше като змей горянин и я заплиташе още повече. Какво да говорим да оправи някоя антена например. Когато обясняваше задачи на дъщеря си (защото и той беше математик) и тя за трети път кажеше, че не разбира, той риташе ядосан я някой стол, я някоя маса, заболяваше го силно кракът, разфучаваше се още повече и накрая отиваше да се изстуди в селското кръчме. Момичето използваше момента и идваше при нас. Но когато бате Страшо гледаше мач, забравяше за околния свят и се впиваше в екрана като пиявица. Нищо не беше в състояние да го отлепи. Нито топлия боб, нито баницата. А ако някой дръзнеше да му звънне от работата по това време, бог да му е на помощ.
Меги – майката пък, от техника и хабер си нямаше. Седеше и с часове се взираше в екрана на компютъра, зяпаше като индианец пишеща машина.
Та в уречения ден ние се настанихме на покрива на дядо Киро (нямаше начин да ни видят). Родата беше в къщата на хладно. Един по един той викна всеки и му обясни каква е работата. Чуйте и вие. От малко време старецът имаше телевизия. За хубава картина и силен звук беше отсякъл прав, тежък и дебел прът и с негова помощ антената стоеше на високо. Е да, ама от ден на ден колът клюмваше все повече и повече, докато накрая в горната си част се бе превил на дъга. Гордостта на Кирил от някогашната добре свършена работа се топеше като сняг през април. Картината се влошаваше, звукът стенеше гробовно. От телевизията нямаше голяма полза впрочем, защото дядото гледаше рано сутринта „Кой е по-по-най” (детското предаване), после „ Дързост и красота”, следваха някои турски лигавщини и накрая в 3 през нощта повторението на „ Дързост и красота”. Но все пак това бяха малките радости в живота на човека, които разнообразяваха и без това скучноватото му ежедневие. Пък и събитията в съответния сериал се коментираха много сред обществото на бабите и дядовците. А там той беше уважаван като най-умен, като даскал, затова предварително си съставяше мнение по всички въпроси.
Но да не се отклоняваме – след обясненията на Кирил роднините гледаха антената като истукани и тържествено умуваха. Нали се сещате каква веселба започва, когато няколко човека, които нищо не разбират от техника, се заемат да поправят антена (за околните, не за самите хора)!
- Виждате ли тоя крив цилиндър. Ами, там е работата, че той хем е крив, хем е тежък и може да падне върху асмата. Сега трябва да го свалим на земята и да отрежем най-кривата му част. Почваме да сечем отдолу!
- Не, не, не! – викна Страшо. – Как бе, ще се сгромоляса върху нас!
- Ай, ай, вярно и лозенцето ще отиде – рече Киро!
Взеха една дълга стълба и я подпряха с чепати колове. Страшо се качи бавно с трион и въже в ръце. Единия край на въжето овърза около антената, а другия около стълбата. През това време дядото обикаляше и нервно нареждаше:
- Хм, Мария, отиди от другата страна. Не, не, върни се! Абе, отиди там, не видиш ли - че падне баща ти.
- Ааа, не! Край! Напускам! - каза внучката разсърдено.
- Ела, ма! Гледай! Ако беше помогнала, ей тоя триъгълник, дето образува сега стълбата, щеше да е равнобедрен – с равни рамена и устойчив, а сега е разностранен. Чу ли ма, лудетино?
Тя вдигна безпомощно ръце.
- Миглена, леко, внимавай. Я мини оттам! А така стой! Страхиле, ще пречупиш лозата!
- Спокойно, дядо! Всичко е под контрол! – рече бате Страшо и продължи да реже с триона.
- Още малко... още малко... готово.... (зетят беше срязал кривата част). Само внимавай да не падне антената – командваше отдолу Кирил.
- Няма, няма!
И още недовършил, зетят я изпусна, тя политна надолу и преряза лозата. Трагичната и ядосана физиономия на стареца не вещаеше нищо добро. Той бесен се разфуча. Ние се пукнахме да се хилим. Всички влязоха в къщата да се успокоят. Подир час се върнаха кротки като агънца. Сега развинтиха гайките на дебелите болтове, които придържаха кола здраво към земята. Оставаше само да измушат кола през асмата и да го сложат на земята.
- Абе, дядо, не ми се занимава с тоя крив кол. Няма ли отнякъде една хубава, здрава, права пръчка да закрепим антената на нея!
- Момче, ти мене слушай! Тоя кол пет години ми е служил вярно и още може, тъй че дай да го скъсим още малко, да завържем антената и да го издигнем вече нагоре - да го върнем на старото място, демек да се свършва.
Зетят си знаеше, че старецът е инатлив и със или без бой нямаше да отстъпи, пък и не му се спореше. Достатъчно беше изнервен и без никакво желание започна да изпълнява желанията на стареца, който не спираше да командори:
- Докосва покрива! Стой! Не бива, не бива! Връти (завъртяха го) Ще пречупи и другата лоза, връти. Не става – ще падне връз керемидите! – завика Кирил.
- Дядо бе, ама той пак е крив!
Свалиха го, рязаха, тръгнаха да го качват отново.
- Внимавай, гнездото на лястовичките! Недей!
- Ох, мама му стара на гнездото!
Бате Страшо вече се беше поизнервил и усещаше как бирата го зове. На всичкото отгоре се заоблачи и от сипея се зададоха глухи гърмежи. Страхът да не ги удари някоя мълния се загнезди в ума на зетя, той обезумя и съвсем безразсъдно набута антената в гнездото, което, както се подразбира, се разруши на секундата.
- Ох, добре, че няма пилета – рече старецът и се прекръсти.
- Маааамицата му - пак е крив, дявол да го вземе. Ще кажа аз на баджанака – три пъти режем и трите пъти късо - засмя се бате Страшо.
И пак рязаха, и пак качваха, и пак криво.
Някъде привечер те разбраха, че прътът като цяло си беше крив и каквото и да се направи, щеше да си остане такъв. По неразбираем, странен и варварски начин криво-ляво успяха да нагласят антената. Влязоха в къщичката и натиснаха копчето на телевизора. Би било чудесно, ако кажа, че усилията си заслужаваха, но тогава заглавието щеше да е съвсем неуместно. Звукът беше горе-долу добър, но картината... Все пак на първа програма световното се виждаше прилично (истинска наслада за душата на зетя).
- Е, значи ще мога да гледам „ Дързост и красота”а, Мария? Знаеш ли, че един колега казваше „Глупост и срамота” на този сериал. – рече старецът.
- Знам, дядо – казваш ми го всеки път! – отвърна внучката.
В заключение, накрая всички бяха доволни от свършеното и весели, все още не си даваха сметка, че практически, теоретически и фактически не бяха направили абсолютно нищо.
© Мария Страшилова Todos los derechos reservados