Многоточия

- Ани...
Не може да бъде...
- Ани...
Причува ти се, продължавай...
- Ани...
И няма никакви таксита, все едно че са се наговорили...
- Ани...
Добре, обърни се...
Ето го... той е... наистина е той. Сигурно халюцинираш в тия малки часове, но той е там, само на няколко крачки и как изгежда само... ни жив, ни умрял, отслабнал и... побелял напълно. На колко години ли е вече... само на няколко повече от теб... но ти все още изглеждаш добре, дори по-добре от преди, казват, че хубавите жени стават най-хубави след 40...
Приближих се. Очите ми сълзяха от нощната влага...


- Ани...
Всяка крачка напред усилваше напрежението. Лицето му придобиваше все по-ясни очертания - присвитите очи с малки бръчици, леко насмешливия поглед... Фигурата му започна да се прегърбва, ръцете му се пъхнаха дълбоко в джобовете. Вече бях почти до него, а той не помръдваше, сякаш не беше човек, а дърво.
- За какво си дошъл...
- За тебе, Ани...


Бях твоя... И ничия друга... Сега не знам коя съм, камо ли чия съм. Знам само, че никога не съм и била на друг.


– Спомняш ли си, когато ядохме от един сладолед... аз го облизвах, а после ти и се целувахме насред заведението, а хората ни гледаха завистливо. След това се къпахме в езерото и дори кучето се засрами и ни обърна гръб...
- Спомням си и за едно коте, което изхвърляхме няколко пъти от леглото в нощта, в която бяхме за първи път заедно...
- И кучето виеше жално, когато го вързах, за да не ни пречи, докато го правиме на ливадата...
- А когато замина... и после се върна... при мен...
- Не само при теб... В България...
- Не можех да ти се наситя...
- Беше станала още по-красива... Полудях... Не вярвах, че го правиш само с мен, не бях имал такава жена...
- И избяга...



Гледах го... Ръцете ми висяха безпомощно, усещах се лека като херувим. Дори не можех да заплача... И когато най-сетне той дойде достатъчно близо, за да ме прегърне, се отприщих като бент. Тресях се в обятията му, мокрех врата му, а той все по-силно ме стискаше... и ме целуваше... и пак ме стискаше... и пак ме целуваше...



- Как можа да избягаш...
- Сега съм тук...
- Ще избягаш отново...
- Сега съм тук....


Знаеш ли какво ми причини... Исках само да спя, светът беше нереален след като изчезна. Понякога, когато се престрашавах да се погледна в огледалото, виждах една непозната жена. Тя нямаше нищо. А имаше всичко. Теб...


Бях спряла да ходя на работа. Удължавах възможно най-много отпуската си, ходех на нашето място на езерото и непрекъснато плачех. Отслабнах и почернях като циганка. Нищо не ме интересуваше, говорех насила с хората. Вечер се прибирах и си лягах преди новините, а на сутринта всичко ме болеше, сякаш ме бяха били с тояги. Това продължи до есента, до рождения ми ден, най-тъжния ми рожден ден. Тогава ти замина, без да се обадиш...


- Много мислех за теб... какво ще правиме с тази наша връзка... през 10 000 мили и незнайно колко време разстояние. Когато пак летях за там, ти беше все пред очите ми, виждах те как тичаш нагоре по планинската пътека с високите си сандали, как прескачаш локви, без да се замисляш, облякла моя блуза... след това аз развивах ръкавите и и си представях тънките ти ръчички... как ме обгръщат отвсякъде...


- Мило мое голямо момче...
- Мило мое малко момиченце...


Не разбрах, Господи, защо всичко това трябваше да се прецака...
- Защото ти го пожeла за свой мъж, докато той беше все още на друга...


- Какво искаш от мен... да се оженя за теб... да се преместя при теб... когато отново съм свободен след толкова години...
А само преди няколко месецa искаше да ти родя дете... нашето дете...
И не ми даде възможност да ти кажа какво в действителност искам аз..


Да си щастлив...


Скоро е твоят рожден ден, веднага след началото на пролетта... После ще дойде Великден...