Тихо е. И тъмно. Лек ветрец развява косата ти. Виждам те. О, да, виждам те. Виждам луната, отразена в сините ти очи. Виждам себе си там, безмълвна и наблюдаваща. Устните ти - така меки и изкушаващи. Като коприна. Усещам твоя поглед, който преминава покрай мен като въздишка и отшумява като полъх на морски бриз. Усмихваш се и около устните ти се появяват онези щастливи бръчици, които така обожавам. Те сякаш скришом издават щастието,стаило се в душата ти. Виждам всяка пора от кожата ти, излъчваща доброта и спокойствие. Усмивката ти не изчезва. На мен ли се усмихваш? Моля те, кажи ми, защото ме е страх да се обърна. Да не би там да има някой друг? Не виждам сянка, но кой знае.
Тихо се приближаваш. Правиш стъпка напред, но после отстъпваш. Защо? Да не те уплаших? Извинявай, не исках. Просто обичам да те съзерцавам. Вдигаш ръка,за да ме докоснеш, ала лекият ти жест преминава през мен. О, какво направих? Поглеждам те, ала ти сякаш гледаш през мен. Обръщам се, но там е празно. Тихо. Пространст ...