Не говорим и не можеш да чуеш интонацията на гласа ми.
Не виждаш нито болката в изражението ми, нито очите ми и влагата в тях, когато ти пиша.
Когато ти задавам някои въпроси.
Нито пък бодежа в гърдите, от ляво.
Или огромната буца заседнала в гърлото, която не ми позволява да дишам.
Но ги познаваш много добре.
Защото това е твоята счупена интонация в гласа, твоята болка, изкривяваща лицето, твоите сълзи, твоя бодеж от ляво в гърдите, твоето стиснато гърло и липса на въздух.
Чувствам се точно като теб.
Защото чувствам теб.
А аз съм насреща ти.
И, повярвай ми, прегръщам те, прегръщам те, прегръщам те...
Защото освен всичко твое, което изживявам, имам и искам да ти влея от моето твое. А то е много.
Взимай!
Взимай и не си задавай въпроси, нямай скрупули. Греби от мен колкото и каквото ти е нужно, нямам дъно за теб.
Повече взимаш, повече се пълня.
Аз съм затова.
Не мога иначе...