Слънцето напевно пече. Смътно помня изминалия ден. Знам, че много плаках и беше тъжен шепотът на врабчетата.
Ден като ден. Сутрешно ставане, дъх от любимо кафе. После спорт, готвене, обяд и отново тази тишина, без суматоха и акорди. Бях тук, и там, и никъде. На ум прескачах планини, наяве сълзите мокреха дрехите и се сливаха с потта.
Минутите се нижеха като броеница, смразяващ бе викът ми към стъклото. Полуотворен прозорец, алени капки кръв. Желаех да усетя болката, за да махна унижението, стъклото бе разрязало дланта ми. Капки пот, много кръв и безпризорно е сърцето, опитва се да се спаси. Кръговрат на мисълта и тиктакащ часовник.
Косите, дълги и непослушни, триеха несгодите. Устните ми бяха толкова сухи. Болката принизи тялото, но изтри сълзите ми.
Всяко ново начало е трудно. Можех ли да продължа сама?...
Ден, не е като вчера. Краен хоризонт и воля на пълни обороти.
Глътка въздух. Тишината е крило на вятъра.
Мога!
© Ана Янкова Todos los derechos reservados