Той ме откри седнала на пода на гардероба в спалнята, полюшвайки се напред-назад, докато сълзите ми се стичаха по бузите и падаха в скута ми. Черният молив по клепачите се бе размил, а устните ми се бяха подули от плач. Сърцето ми се разпадаше. Мъжът, когото обичах и който трябваше също да ме обича, манипулираше мен и целият ми свят, за да задоволява егоистичните си нужди. Пръстенът, който едно време ми бе подарил отдавна бе загубил блясъка си, но едва сега забелязах тъмнината му.

В живота ни се бе промъкнал друг човек. Жена. Двадесетгодишна. Млада. Красива. Бе успяла да се намърда между нас и да открадне сърцето му. Знаех, че трябваше да продължа напред и да го напусна. Друга вече бе заела моето място, докато аз се борех с живота и несправедливостта, която обича да поднася.

- Анастасия... - прошепна той, без грам емоция.

За миг не му обърнах внимание. Реших, че не заслужава. Секунди след това обаче недоволството и мъката в мен изригнаха. Вдигнах глава към мъжа ми, който се води такъв по хартия, ала мъж ли бе наистина? Безполезно човешко същество, което ме бе приело за даденост. Този, който не дойде да ме види в болницата след неуспешният ми опит за самоубийство. Този същият бе и причината новата бутилка уиски винаги да е празна до сутринта. Всичко изглеждаше непосилно за мен - нямаше изход от този живот, но сърцето ми знаеше, че трябва да се отскубне от всичко това. Инак щях да се погубя. Той бе злото в моя филм, наречен живот и това, че държеше душата ми в студените си ръце бе пагубно за мен.

- Ти си нищо за мен. - промърморих през сълзи.

- Не го мислиш наистина. - престорена тревога премина по лицето му.

Знаех, че това е игра. Неговото представление. Нещото, в което бе най-добър. Ала сърцето ми винаги залитваше по тези му действия и бе в готовност да му даде още един шанс. И ето дори сега отново успя. Глупаво сърце! Представата да опитаме отново. Втори шанс... по-скоро сто и втори, но както и да е. Проблясъкът на надеждата беше кратък и успокояващ. Ако си дадем още един шанс, може би този път ще бъде различно? Ами ако ме помоли за прошка за всичките неща, които ми бе причинил? Той протегна ръка към мен, за да ми помогне да се изправя.

- Може ли да започнем отначало? - попита тихо. - Обичам те и искам да бъдеш щастлива.

Без да издам какъвто и да било звук кимнах охотно. Горчивината и недоволството все още се трупаха от всичко, които бе сторил в миналото, извинение така и не бях чула, но ето на... разбитото ми сърце беше готово да му даде втори шанс, въпреки здравият ми разум да крещеше с пълна сила, че не бива.