По онова време на деня обикновено сядах край дворната маса. Понякога бе добре подредена, друг път не… Впрочем, с всеки изминал ден шансовете й да остане там завинаги се увеличаваха. Една от причините е, че се отличаваше от предишните /или другите/ маси. По нещо, което и останалите бяха забелязали. Тази прилика с вечността на дворните маси й отреждаше положението на доминиращ предмет. По средата на двора, по средата на сенките, една дворна маса се сдоби с чекмедже, после с ментешета за вратичката. Не че предните нямаха, но нямаха точно такива, нямаха юлски ментешета. Никога не са имали такива, а онакива. И когато сядах там, за да съставя поредния план, обикновено към два и нещо, започваха да слагат съдовете. Някой беше убеден, че аз помагам на яденето да изстине по-бързо. „Аз единствено и само съставям планове, уважаеми приятели, аз не помагам на яденето да изстине по-бързо“. Ще пиша някога за това, дай Боже.

Та, едната дъска на дворната маса беше гладка, когато я сковавали, /събирали я дъска по дъска/ намерили една лакирана, суха сухеничка. И така ми беше удобна, че я превърнах в огледало за цифрите. Не знаех дотогава какво представляват огледалните цифри. Колко са представителни й как като едни светулки могат да се стрелкат над листата… И как подобна маса да не получи шанса да остане там завинаги?

Сковавали я дъска по дъска, а огледалната дъска турили по средата. Юлски ментешета и пирони купихме от магазина. Когато я внасяха, беше преди два и половина, се наложи да напъдим козичката в задния двор. Тя беше застанала на мястото и, а копитцата й бяха потопени до половината в калта. Козичката жално изблея, после сама се изгуби в тази съчинена прерия.

Някъде към два и половина поставих листа върху масата. Изписвах цифра след цифра, до момента, в който не се появиха съдовете. А късно вечерта една пиянска свада разгони светулките.

Един съсед увисна на оградата към два й половина и започна да гълчи масата. Сега тя беше виновна, не козичката. Това се подразбираше. Искам да те питам нещо, бате. Ами питай... Не, не, аз искам да те питам нещо... И желанието му продължи да прелива в неясни тонове, доста след два и половина. Ще те питам, ама после...

Послето се оказа неопределено време. Докато не изплю камъчето. Трябваше да се приближа, за да ми стане по-ясно. Та това беше. М.П. /така се казва съседа, Мокър Полумокър, тоест /щял да посреща още гости й му трябвало парфюм, за да направи едно добро впечатление.  Той каза парфюм, но му дадох одеколон, защото нямах  парфюм. Трябваше вече да остави оградата на мира, когато проблясна една светулка. После хвърли капачката настрани й почна да пие одеколон. Не капка по капка, а глътка след глътка.Видях как оставя светулката на мира. Риеше онази ми ти прерия с такава лекота, с такава убеденост в яснотата на предназначението си, с такава честност, че спонтанно извадих часовника и започнах да го сверявам.