Те се познаваха. Живееха на една улица. Всеки ден вървяха заедно по един и същи  път. Тя беше луда по него. Обичаше го така, както никой никога не бе обичал. За нея той бе цел в живота, възхищаваше му се, даваше живота си за него. Беше всичко, което големите й кафяви тъжни очи виждаха.
Една вечер научи, че е заминал. Разбрала, че няма да го има цяла година. Плака, плака, гледаше снимката, която имаше и продължаваше да плаче. От време на време разбираше нещо за него и се радваше. Надяваше се, че той е добре и е щастлив. Минаха се няколко седмици без никакви вести. Беше се отказала да живее. Не ядеше, не спеше. Само плачеше. Искаше той да се върне повече от всичко. Всяка сутрин се събуждаше с мисълта, че ще го види.
И той се върна след няколко месеца. Когато го видя, беше по-щастлива от всякога. На другия ден животът й се преобърна. Тя разбра, че той никога няма да бъде с нея. В този миг всичко, в което вярваше, всичко, за което живееше изчезна, изпари се. Усети най-силната болка и сърцето й спря. От големите тъжни кафяви очи потекоха сълзи. Но някъде в себе си намери сили и започна да се радва. Той беше щастлив. На другата сутрин тя се събуди. Отвори прозореца. Видя къщата, малко по-надолу по улицата. Това беше неговата къща. Момичето всяка сутрин отваряше прозореца и гледаше с часове натам. Мечтаеше как един ден ще се събуди заедно със своя принц и заедно ще погледнат през прозореца. Но този път не мечтаеше, а плачеше. Чувството, че той е толкова близо и толкова далече, я пронизваше като нож.
Сега знаеше, че те двамата пак ще излязат и ще тръгнат заедно по улицата. Пак щяха да се поздравят, пак щяха да пият чай заедно. Но за пръв път тя нямаше да го иска. Още щом се засякоха, тя забеляза, че той е променен. Беше по-щастлив от всякога. Огромните сини очи, които тя гледаше с такава любов, се бяха превърнали в ножове, които я пронизваха, разкъсваха я. Тя никога не ги бе виждала по-щастливи, но знаеше, че сега друга ги гледа всяка вечер преди принца да ги затвори.
Тръгнаха заедно. Момичето и принцът отидоха в същата сладкарница, която бе на пътя към училището и неговата работа. Когато стигнаха, тя погледна нагоре и се помоли това да свърши по-бързо. Някога тази сладкарница бе мястото, което обичаше повече от дома си. Чаят и се видя ужасно горчив. Сякаш това й се случваше за пръв път. Като че ли беше от друг свят. Всичко й се стори толкова чуждо.
Минаха се години. Не бяха много, но тя не забелязваше да минава време. Той вече имаше семейство. Тя ходеше на работа в същата детска градина, където той водеше децата си. Момичето обичаше тези деца сякаш бяха нейни, дори повече -те бяха негови.
Един априлски ден тя стана, отвори прозореца и погледна към неговата къща, както правеше преди (никога не бе спирала да го прави). Усмихна се на слънцето и от големите кафяви очи потекоха сълзи. Изми лицето и зъбите си, облече се. Беше много красив ден. Тя отиваше на работа. Обожаваше децата.
На същия път, по който тя минаваше всеки ден с колата бяха изкопали тунел. За пръв път от много време тя мечтаеше. Беше се отнесла от ежедневието. Не видя дупката и колата пропадна. Беше доста дълбоко. Тя пострада тежко. Още щом я закараха в болницата, докторите не дадоха никакви надежди за нея. Няколко часа момичето лежеше и се бореше с всички сили да отвори очи. И когато това най-накрая се случи, тя поиска лист и молив. Взе ги и с малкото сили, които й бяха останали написа: "Хората, които се обичат остават заедно завинаги."
Той разбра какво се е случило. В същия миг остана като труп. Качи се в колата и тръгна към болницата. Караше много бързо, сякаш летеше. За един миг той стигна до болницата, слезе от колата и затича. Тичаше с всички сили, а персоналът след него крещеше, че посещенията вече са приключили. Той не чуваше нищо, не усещаше нищо. Единствената му цел бе да иде там и да я събуди. Отвори вратата и започна да крещи:
- Събуди се! Чуваш ли?! Събуди се! Отвори си очите! Не си мъртва, просто си заспала дълбоко. Събуди се! Събуди се!
Но тя не бе заспала. Не се събуди. Той започна да плаче. Бе осъзнал, че я обича. За един миг момичето се бе превърнало във всичко. Отвори прозореца. През него видя залеза. Никога преди не бе виждал толкова красив залез. Напомни му за нейните очи. Той никога не бе им обръщал внимание. Не бе забелязал колко красиви са. Сега искаше да види тези очи повече от всичко друго. Отиде отново при нея. Не искаше да повярва, че нея я няма вече, че няма да види големите й кафяви очи повече. Започна отново да крещи:
- Събуди се! Отвори очи! Виж залеза! Погледни колко е красив! Събуди се!
Крещеше с всички сили.
В студената си ръка тя стискаше листа. От другата страна беше написала: "На С." Той разгърна листа и като го прочете, нещо го прониза.
Прегърна я и каза:
- Ще остана с теб завинаги!
Принцът не се прибра вкъщи. Отиде в градинката, в която се намираше сладкарницата. Беше тъмно. Виждаше се само розовият надпис отгоре. Плачеше. Спомни си всички пъти, когато са били на това място. Спомни си есента, когато се разхождаха по алеята. Бяха се засекли на път към вкъщи. Спомни си толкова много неща. И сега му се сториха толкова красиви. Искаше да върне времето и пак да са заедно. Искаше всичките малки неща да се случват отново. Крещеше името й. Гледаше нагоре и я викаше. А тя може би го чуваше...