Рада вървеше стремително, загърната в дебелото си палто, което спираше поривите на ледения вятър. Беше кучи студ. Бързаше, защото закъсняваше за смяната си. А го чакаше... него! Да се обади... Винаги звънеше точно в началото на смяната ú... Не искаше да пропусне обаждането му и затова ускори крачка. Краката ú, вкочанени от студа, не реагираха достатъчно адекватно на сигналите, които им отправяше мозъкът... В главата на Рада кънтеше само тази мисъл: По-бързо, по-бързо...
От две седмици живееше сякаш на автопилот, ядеше механично, вървеше механично, говореше също така... В нея звучеше само гласът на монаха...
Гласът на онзи странник, който преди две седмици позвъни в нейната смяна. Рада беше студентка и допълнително работеше на телефон на доверието. Всъщност това беше телефон за самотници, които споделяха част от бремето... и времето си с момичетата от отсрещната страна на слушалката... За Рада това беше просто работа. Не, че не се трогваше от многото болка и ужасяваща самота, която прии ...