19 oct 2010, 11:12

Монолог 

  Prosa » Otros
719 0 1

 

От странен монолог към себе си изгубих мярата на времето. Не знаех, че тече и никога не спира... дори когато птиците запеят. Бях спряла тук под цъфнала акация, в последните дни на месеца. Стоях и взирах се в моя свят, в очакване на изгрева... изпращах с усмивка последната звезда на небосвода. Аз пазя още в себе си надеждата. Дори когато пороят в очите ми е по-силен от този отвън, дори когато бурята бушува в душата ми по-яростно от всяка природна стихия. Тогава, седейки на земята, с глава опряна в коленете ми, си спомням за мечтите. Те, подобно нощни пеперуди, се раждат в тъмнината на душите ни и не намират покой, докато устремени не срещнат смъртта при допира със светлината. Красотата се ражда, за да умре и всяко нейно дихание е заредено с копнеж. Любовта се ражда, за да живее и до последен дъх тя е вяра.

© Миглена Ангелова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Вглъбени сме в мечтите си, но после са изтръгнати със сетен истинен гръм!
Propuestas
: ??:??