Самогъзник съм била. Каза ми го и затвори вратата. Не отговорих. Нямаше смисъл дори да се опитвам да хабя думите си зад неговите вече изречени.  
Влезе повторно и започна  да крещи. Побеснял, че съм купила прясно мляко 3,6 %, а не 1%.
Крещя ми. Изля си цялата болка, цялото огорчение от това колко аз съм завеяна - както той все ме нарича. Успокой се. Минаха 10 минути. Сякаш беше забравил. Продължавах да мълча. Водех вътрешен монолог със себе си.  
"Какво му се беше случило, че така изкара яда си върху мен? Защо 2,6 % са проблем, след като яде всяка сутрин пържен бекон и с пържени картофи и пие по 3-4 литра кола на ден. От това мляко няма да се оправи. Никога."
Погледна ме плахо. Втренчи отчаяните си маслинено-зелени очи в мен. Наведох глава и стегнах тялото си. Някак не бях готова да изживея отново неговата болка и злоба.
Излязох от стаята. Оставих го сам с неговото мляко и закуската, която от вчера сутринта стоеше неподвижно на масата. Отново недокосната заради безбожно измислените му капризи.
Искаше ми се да избягам от тая си съдба. Но не знаех къде мога да отида. Не исках да променям живота си, само съдбата.
 Абсурд - нямаше как да го променя. Не бях вече 19-годишна хлапачка, която мислеше, че светът се върни само в посоката, която тя пожелае. Вече знаех откъде изгрява слънцето и колко е трудно да изглеждаш добре, а вътрешно да си разцепен на повече от 3 парчета. Малки, стъклени парчета със силни и остри върхове. Когато усетиш как огънят лази по костите ти, разбираш същността на живота и същността на всичко, което досега е било твоята малка скрита хипотеза за прикритие.
Покатерих  се на покрива. Там винаги ми е било скривалище. Не само от всички около мен, а и от самата мен. Чувствах се сигурна и скрита.
Не разбрах кога се е мръкнало. Той дойде с поднос, постлал го с кърпичка и наредил там няколко палачинки с шоколад. Пропагандира със слабостите ми, за да ми се извини. Понеже съм самогъзник, само го погледнах, а той почна да ми говори. Погледите ни не успяха да се срещнат, а той водеше неговия обичаен монолог, колко неправа съм аз.
Замълчах отново. Този път нямах аргументация. Исках да изслушам неговите Алогични обяснения и след това да задам няколко въпроса. Ей така, да убия времето.
- Много мислиш за себе си. Поне един път в живота си помисли и за останалите. Не е проблем, че не мислиш за мен и сам мога да се оправя, но не е това начина, бейби. - каза той и понечи да ме погали.
(Грешка.)
Не помръднах. Само се усмихнах с крайчеца на устните си.
Изпепелих и последната цигара, която бях взела в джобчето на дънките си. Не пушех по принцип. Рядко не, почти никога. Само когато не намирах смисъл в себе си и в Него. Асен ме погледна плахо и с тъга в очите. Този път беше истинско. Изживявала съм го и преди с него и със себе си, но сега преживях онова дежа вю, което преди дни сънувах и от което се събудих уплашена и разплакана. Помолих го да остане до мен. Тишината ни беше силна и истинска. Прекратих емоциите си, отпуснах се и забравих случката преди час-два. Щеше пак да се повтори. Бях убедена в това.
Най-боли, когато те нарани близък.
Започнах отново да водя своя монолог, макар и прегърната в неговите ръце. Чудех се кога пак ще покаже явно недоволството си, докога ще измъчвам себе си и него...
Слязохме в хола, сякаш всичко това никога не бе се случвало. Забравихме какви сме били за минута...