Минах по канижела, промуших се между момичетата и хлътнах в общата баня, след което се заключих. Такова нещо не бях виждал.

За да започнат да обработват кораба първо трябваше да се пуснат двете лодки с момичета на борда, такава е практиката в Индонезия и сега се препъвахме и прескачахме, екипаж и проститутки в една шумна многоезикова веселост по коридорите. Имаше и продавачи на джунджурии, резбовани биволски рога, големи като слонски бивни, дървени пана, кутийки и всякакви други чудесии.

Понеже баните за мучовците като мене бяха общи - т.е. една за целия етаж от надстройката, се налагаше да отивам до там омотан с една хавлия и по джапанки, прескачайки полуголи индонезийки.

Ако на някой му е мечта, да кажа, че определено не беше мойта.

Любовта е птица волна. И евтина.

Като ми отговориха, че искат по два долара не повярвах на ушите си, но тая година инфлацията беше жестока.

Изтрих мазнотията от тялото си доколкото можах. От опит знам, че ставам наистина чист чак една седмица след прибиране у дома. Дотогава под душа все излиза черно.

Навих си хавлийката, нахлузих джапанките и поех обратно.

На дивана ме чакаха три грации.

Бях забравил да заключа кабината.

Точно срещу дивана над леглото ми беше етажерката и там си държах книгите и портмонето, и затова първо там погледнах - не бяха пипали.

Честно да си кажа - проститутка никога не ме е обирала. Докато много мъже говорят точно обратното за жените си.

Притеснявам се от жени по принцип, но специално от тия трите - не.

Взех бутилката вода от ръката на едната, и така по хавлия им посочих вратата - Вън!

Най-дъртата и най-опитната се усука около мен. Оставих я. Много странна им беше кожата на тия жени. Не беше жълта, не беше и черна, беше като кафява на цвят, но не съвсем, с една особена текстура, даже не мога да кажа на какво точно приличаше.

Може би като на морско животно.

Дигна ризката и посочи към корема си, по който имаше резки и белези:

    -Виждаш ли? Има дете, раждала.

Тая също - и тя посочи лявата мадона - тя също раждала.

А това момиче, посочи другата - не раждала. Вземи я.

   -Виж! И и разголи коремчето.

Не беше раждала. 

Момичето беше хубаво. Симпатично.

Черна коса, права. Много черна и много права. И миришеше като излязла от индийски магазин. Те всичките така си миришеха.

Посля мисля, че говорихме още някакви празни приказки, наполовина загубени в превода, но аз си бях непреклонен. 

     -Вън, само повторих. Дадох им по едно шише минерална вода, която те поискаха и ги изпратих на разходка в коридора. 

После заключих вратата, изпразних бутилките от които бяха пили и ги хвърлих. Легнах си.

Имах нужда от почивка след вахтата, и се отдадах на някакви свои мисли за пропуснатите шансове.

Вахта, почивка, овъртайм, шест часа сън. Така върви времето, и когато месеците се понатрупат и без това тежкото дотежава още повече.

Какво търся тук се питах. 

Какво удоволствие може да намери човек в тая работа? 

В жегата, в провлачения от пот работен гащеризон, в сивопепелявия въздух на машинното отделение, много ясно изпъкващо при случайно проникнал слънчев лъч. Умора, почивка и пак умора.

Няма кой знае какъв смисъл. Това е отговора. Всички просто гоним Михаля, тоест гоним лудото. А много вече и го бяха хванали.

Колегата приличаше на Фантомас. Черепа му винаги беше обръснат до съвършенство. Когато се сещаше за нещо лошо от предишен кораб, или събитие започваше да се нерви, чак пяна му излизаши, очите му се разширяваха и ми обясняваше как не е трябвало да върши работата на оня боклук третият механик, обаче отишъл, изгорил си ръцете на шибания клапан на котела, и три дена вил от болки. Мисля, че изпадаше в постоянно повтарящи се нервни кризи, и си гледаше като психопат, но иначе не беше лош човек.

Третият механик в която вахта се бях случил, беше казано по нашему карамеханик - тоест без висше по специалността, поради което постоянно се правеше на умен. Беше прав, жилав, младееше за възраста си, и беше явно доста потентен. Вчера преброих три момичета при него.

Гледаше си работата човека. 

Палубният боцман също беше един арогантен умник, подозирах че е бъкан с детска порнография в кабината. Толкова беше мазен.

Месбоя, човекът който ни сервираше обяда в салета беше едно момче, което поради разгулен живот, покер и залагания беше разлюбен от богатия си тейко и изпратен на заточение. Но той не го приемаше така тежко, смееше се често и от сърце, и бяхме приятели. Весела компания.

Мислите ми изведнъж бяха прекъснати от нещо като глъчка на стадо павиани. В канижела шума беше постоянен защото тия момичета, каквито и да бяха, си бяха първо жени и съвсем естествено неспираха да говорят. А сега крещяха. 

Първо видях голата глава на Фантомас като открехнах, а после и ритникът му който изритваше надолу мадоните от коридора, бягащи в маймунски тръс, и разбрах, че нервите му пак не бяха издържали. 

  -Не се спи, каза ми като срещнахме погледи. Прав беше.

Вече беше тихо, затворих вратата и се опитах да поспя.

Темата за пропуснатите шансове щях да я оставя за по нататък, но няколко неща вече ми се бяха изяснили. Човек ако има два, три, или петнайсет шанса за да свърши това което е намислил, трябва да е голям късметлия. Нямаме толкова. 

Някои даже нямаме никакви.

Това с проститутките обаче, просто не беше мойто нещо. 

След няколко дена ми се отвори доста време за мислене по тия и други въпроси, освен в моментите когато бях в безсъзнание. 

    -Гледай ги тия брегове, ръкомахаше колегата, бяхме се подпряли на леера и съзерцавахме бреговете на Папуа-Нова Гвинея - големи сме късметлии да ги видим. 

И после чак до Големият Бариерен Риф нямаше много, което да помня.

Високата температура ми е слабото място. Даже бих казал, че съм специалист по високата температура, защото съм я практикувал много. 

Не знам дали знаете но има един такъв момент при нея, когато започваш да тиктакаш. Аз съм си нарекъл така тоя момент в който разбираш, че всичко е нереално, и че най-вероятно половината ти мозък е вече преврял и не функционира. Тогава се чувстваш като бомба, даже вече и не говориш така бързо, както е типично за високата температура. Нищо не говориш, защото го няма капацитета. Светът се превръща в една тишина и е много страшно.Сигурно така е било след Големият взрив.

Индънейша. За вас тая дума може и да ви звучи като заглавие на песен, наистина е напевно като песен, но моите асоциации са за болест.

Не помня колко дена беше прехода между Индонезия и Австралия. 

Няма да е много, но на мен три дена ми се губят.

Бяхме хванали вирус. Целият екипаж почти без изключение, кой по-леко, кой по-тежко. Аз бях от тежките случаи, защото съм на принципа като ще е гарга, да е рошава. 

Много пъти като оплескам нещо и после се разболявам. Или си удрям ръката, или пък крака, или бъбречна криза ще получа. И много пъти съм му викал на оня отгоре - като ще е така за всяко прегрешение, давай направо и да се приключва. Това не е живот. А пък сега даже и без нищо!

Вторият помощник на кораба, който изпълняваше ролята на доктор ми даде термометър и аспирин - това имаше на борда, това даде. 

Или си криеше хапчетата за себе си, а пък аз моите вече ги бях свършил.

Мина два пъти да ме види. 

     -Колко, попита. Имаше предвид температурата. 

    -Четирсет и два, отговарям и нагоре. Все е толкова.

     - Не може да е толкова, сигурно е развален термометъра. След четирсет и два градуса белтъкът в кръвта се съсирва и не може да си жив, успокоява ме той. 

Ей, богу - отгоре бях.

    -Изтрай до териториалните води на Австралия, и ще извикам хеликоптера.

И после вече нищо не помня, дните ми се сливат като в психеделичен филм.

Три дена съм лежал в несвяст, това го разбрах после, а на четвъртия живнах, но ходех като в панички.

Подпрян на леера зяпах кристалните води, дебелите отровни змии, медузите с дългите нишки след тях и камъните по брега. Бяхме стигнали Австралия и се движехме между рифа и континента.

Гледах с радоста на оздравяващия, и с все още странния вкус в устата. Сигурно беше от тоновете аспирин.

     -Оцеляхме, а? 

Весело ме потупваше вторият. Но и да не бяхме, какво толкова - просто щеше да си напише рапорта и да ме бутнат в дълбокото замразяване на камбуза. Нищо повече.

Пак си дойдохме на темата за пропуснатите шансове. Или за втория шанс.

Мръсният хърватин, шефа, каза че ще ми отреже парите, понеже три дена не съм се вясвал в машината, и с това официалната част приключи.

После даже не ми се слизаше на брега като стигнахме, нямах сили.

При първо качване на кораб винаги имам едно усещане. 

Някои кораби са добри. Знаеш, че ще те прекарат през всякакви бури и трудности. 

Други ги чувстваш лоши. И те ще те прекарат, но с цената на много безсънни нощи и аварии.

А тоя кораб още с качването имах чувството, че е мръсен.

Така се и оказа. Може да е от екипажа, а може да не е. Не знам.

Много ме е яд на тия, на такива като мене, които в началото смело афишират че няма да учат висше, че няма да търсят парите и лесното в живота, че ще се оставят на училището на живота и други такива мъдрости, а като започне живота да си дава уроците тръгват да дават задна и да говорят колко било трудно. Така си е. Ей, богу! Но нали точно това искаше?

Лесен урок няма. Ако е лесен, значи не е урок.

И да има нещо, което ти се вижда лесно, след девет месеца разбираш, че си се объркал. Общо взето. Не трябва да се оплаквам, но наистина не е лесно.

След това гледах филм в салета за някакви забравени от бога острови. 

Птицеяди - така им викаха на последните останали заселници, понеже редуваха рибната диета с прясно уловено птиче месо - буревесници, гагарки, и каквото намерят.

Запитах се какво е да живееш такъв живот - ден за ден, ти и момичето до теб в каменната къща накрая на света. 

Там където най-голямата радост е човека до теб, а най-голямата играчка са децата, и тия две неща са твоят живот.

Другото са тежки бури, ветрове, мрежи, лодки, риба и студ.

Не е като да гониш Михаля.

Температурата явно беше свършила своите поражения в някой дял на мозъка ми, защото вече бях решил да сляза от мръсния кораб.

Щях да го направя.

А после просто трябваше да намеря острова и нещата, които си струват.