Искаш ли да ти разкажа за морето?
Историята му започва преди много, хиляди години. Когато се появява света. - Да този свят, в които живеем ние с тебе сега. Историята му е тъжна. Както казват хората, "за всеки влак си има пътници", но за Морето влак няма!... То винаги е самотно, винаги се радва на чуждите усмивки, винаги страда с хорската тъга. Това е морето - бездънната кутия на човешки мечти и тайство на природата. То крие толкова тайни в себе си, че едва ли можем да разберем дори и половината от тях. Морето ни дава почти толкова колкото ни взима. Пораснахме покрай морето. Там бяха първите ни спомени, първите целувки с хората, които харесваме. Там бяха и първите ни раздели. Всичко първо и така тийнейджърско. Всички тайни разходки от родителите. Всеки път, когато ходехме на плаж без разрешение. Това е всяко лято. Лятото на всяка нова астрономическа година. Деца сме и деца ще си останем покрай "нашето" море. - Спомняш ли си онзи път, когато бяхме с теб и още четири човечета от компанията? Знаеш колко много се смяхме, на себе си и на туристите. Спомняш ли си когато ходихме на "костенурката" и си изтървах сребърния пръстен и колко плаках за него? - Аз си спомням... А ти...?! Спомняш ли си, когато бяхме толкова истински, толкова малко и по детски наивни да вярваме, че цял живот ще се обичаме потайно. Когато седяхме на брега...
    Идва зима!... Морето е пусто, няма капанчета, няма деца, минувачи случайни... та дори бездомните кучета се крият, защото морето е страшно и бурно и някак полудяло... Може би от самота и тъга, че отново е самотно и така беззащитно... То ме обърква! Обожавам го! Защо и хората не са като морето? Тъй истински - така топли или студени, бурни или мили. Безпощадни и тихи.
    Недей да нараняваш сърцето, мое нощно красиво море!