МОСТЪТ НА ПРОКЪЛНАТАТА

„... Ниското есенно слънце, прилично повече на ярка луна, бавно се скри зад армията от черни облаци, които сега бързо и смело завладяваха студеното поле на небето. Във въздуха се разнесе онзи аромат на овлажнен прахоляк приятен мирис на дъжд. Тревите в полето бавно започнаха да се накланят ту на едната, ту на другата страна, докато вятърът важно-важно се носеше между тях. Хладината от утрото се пренесе и в тези късни, следобедни часове превалящи по-скоро към нощта. И не след дълго едри капки започнаха да се нижат от  недрата на облаците. Добрил притисна още по-плътно до себе си котето, което криеше в пазвата си и усети топлината на черната му козинка, в тяхното село все още хората вярваха в тъмните сили, демони и вещици, затова прогонваха всяка черна котка, но той не се боеше от такива неща, не беше суеверен. Всъщност искаше да го подари на момичето от съседната улица. Тънкото яке веднага се напои с дъждовна вода и измокри младежа, висок, широкоплещест, с изразително лице, изтъкано от овални черти, на които така добре прилягаше сериозността, придаваше му замислен, дори леко тайнствен вид. До неговото село оставаха още два-три километра, искаше да се прибере преди бурята, но тя го изпревари. Малкото коте взе да шава изнервено от дъжда и момчето отвори леко ципа на якето и погали животинката, която, усетила загрижеността в здравите му ръце, се отпусна, но не за дълго. Тъкмо започна да се качва по възвишението, когато една светкавица разцепи небето, чу се оглушителен трясък и шум от падащи камъни се спусна надолу към него. От уплаха Добрил  политна назад и падна в калта, котето заби острите си нокти в него, толкова силно, че гърдите му прокървяха. Погледът му се замрежи от сипещата се вода и може би затова вратата на хълма му се стори като мираж, появила се от нищото. Целият мокър, изкалян и изпълнен с любопитство, се изкачи по хълма, където преди минута светкавицата разцепи небето. Една врата и нищо повече, нито пред нея, нито зад нея, леко обгоряла, но все още цяла. Тъкмо отстъпваше назад, когато се чу дърпане на резе и вратата се открехна, отвътре се процеди мека светлина и приятна топлина, момчето се поколеба за миг, но после съжали измокреното коте и се престраши да бутне вратата. Възкликна удивено, когато не съзря гората, а стая подредена като от преди век. Точно насреща му стоеше старец с побеляла, дълга до земята коса, и също толкова дълга брада, мъжът се подпираше на една тояжка и гледаше посипаната с трохи маса. Зад него, от ниското огнище проблясваха слади пламъци, а от котлето се носеше сладникава пара, в ъгъла имаше купчина с дрехи, престилки, сукмани, покривки, изтъкани от опитни момински ръце.

- Добър ден, господине, ще може ли да оставя при вас котето докато спре дъждът – още не довършил и нещо или някой го блъсна вътре, вратата се затръшна и заключи сама. Добрил не се плашеше лесно, но това си беше доста страшно, а и ставаше още по-страховито. Старецът бавно надигна глава и разкри лицето си, покрито с дупки, сякаш молци са пирували с него, момчето се опита да отключи вратата, но резето не помръдваше

- Последният ми наследник – с хриплив глас промълви старецът, вперил слепите си очи в него – Най-накрая тя ще е доволна, маската ще ме спаси – Добрил не знаеше да се страхува ли от този прегърбен, съсухрен старец или да го съжалява, докато той умуваше, котката изскочи от пазвата му и се сви върху купчината в ъгъла.

- Явно ме бъркате с някого и е по-добре да... – това беше първият път, когато се срещна с нея, накарала го да затаи дъх. Купчината бавно се размърда, малкото черно коте потъна в нея, дрехите се надигнаха и една безплътна сянка ги изпълни, самодива с котешки очи – Ти призрак ли си?

- Таласъм – изкрещя тя насреща му и цялата кирпичена къща се разтресе, с един скок се озова до него, сграбчи ръката му и го одраска с котешките си нокти, момчето се дръпна назад, при което един нокът се счупи и остана в отворената рана – Събуди моста, събуди моста... мостът е началото.

Изведнъж се събуди целият облян в пот, беше в собственото си легло, навън продължаваше да вали, небето беше притъмняло. Но успокоението му не трая дълго, щом сведе очи към ръката си, видя котешкия нокът, забит в нея, което можеше да означава само едно – че не е сънувал. Както винаги изхвърча от таванската си стая, без да каже нито къде отива, нито кога ще се върне. Запъхтян се спря на хълма, където вратата я нямаше, на нейно място имаше само едно обгоряло петно, а от пръстта се подаваше нещо метално. Когато го извади, видя, че това е чан, който висеше на въженце от черна коса, разклати го, но не се чу никакъв звук... Всяка нощ се повтаряше едно и също, но  имаше и нещо различно, кирпичената къща все повече приличаше на мост, извиваше се и се издигаше, а от неспирния дъжд под хълма, приемащ формата на мост, се появи река... Тъкмо се връщаше в селото, когато се размина с дядо Недьо и внуците му, единствено той явно виждаше това, което и той.

– Момче, не ходи на моста, прокълнатата ще те погуби – веднага се спря на място, явно и той виждаше същото като него

– Дядо, какво знаеш за това място? – отстрани приличаше на пристрастен, лишен от дневната си доза, трепереше, зениците му се разшириха

– О, я стига, да не вярваш в тези глупости – обади се един от тримата му внуци, по-големи от Добрил с около десетина години.

– Мълчете, магарета – сопна им се той – Това си е самата истина, преди се виждаше постоянно този мост, докато прокълнатата не го погреба с нея. Знаеш ли, че ти си неин наследник, по линия на брат ѝ – това обясни част от нещата, но не всичко

– Какво е станало с нея и брат ѝ? – може би ако знаеше това, щеше да разбере какво иска от нея.

– Ела да седнем в кръчмата и ще ви разкажа – с нетърпение извървя пътя до там, беше на път да получи нужните отговори – Бях още дете, когато се случи всичко, за първи път тогава решиха да сторят мост над реката от камък, до тогава имаше едно паянтово мостче от дърво. Да, обаче денем го градяха, а вечер водата отнасяше основите и така почти година – започна бавно да си спомня дядо Недьо събитията от своето далечно детство, било преди близо век – Събраха се хората, дето го строяха и рекоха „да вградим сянка, и тогава ке спре да пада моста“, умуваха, умуваха, ама никой не може да прежали нито близките си, нито себе си. Та станало тъй, че една вечер, когато един от строителите се връщал от града с материалите, замръкнал в гората над селото. Там имаше една колиба, в нея живееше Радко дърварчето, с това си изкарваше прехраната, носеше дърва у село, та останал там строителят, разприказвали се и Радко споменал сестра си, рекъл, че е самодива, пазителка на гората и прогонвала злите сили, та затова все му споряла работата, дали на шега го рекъл, не знам. Хитър бил този чиляк и казал на Радко „прати я утре при нашия градеж да прогони злата сила, та да ни потръгне и на нас работата“, съгласил се наивният дървар и на следващия ден я проводил до моста. Хванали я мъжете и зазидали сянката ѝ в основите, залиняла девойката и на тринайстия ден погинала, а Радко, преоблечен като кукер, всяка нощ обикалял селото и така цяла година, докато една нощ тя не се проявила отново на моста, рекоха, че на него се явила. Когато я видял, от уплаха хвърлил маската и паднал в краката ѝ, тя издрала лицето му, мостът изчезнал заедно с тях, а на сутринта хората намерили само една черна котка на неговото място, реката също била пресъхнала, нарекоха го "мостът на прокълнатата", дълго разказваха как погребала брат си, удавила го в сълзите си. Това е историята, ако щете вярвайте.

– Намерили ли са маската, знаеш ли  къде е? – вече знаеше какво трябва да направи, но трябваше да намери маската

– Не, но и никой не посмя да я потърси, предполагам, че е изгнила някъде  край хълма – естествено, как не се сети, всичко се върти около хълма.

Върна се вкъщи и измъкна от раклата дванайсетте чана, взе котешките нокти и се върна отново там, препасал чановете на кръста си, запъхтян се спря пред широкия каменен мост, пазен от петима мъже, по които смъртта изпробваше художествените си умения.

– Вие ли съградихте тоя мост – попита Добрил без страх духовете, които го гледаха с празните си очи.

–Ние – отвърнаха те в един глас – той е неин, върви си, момко, по  пътя, не може да преминеш – стената от призраци се раздели на две, когато тя застана на билото, следвана от проядения от смъртта старец.

– Време е да умреш, племеннико, да изкупиш греховете на предците си, да събудиш моста за нов живот – а така по се разбираше какво иска, но Добрил не се страхуваше от нея, вече знаеше как да я прогони, докато тя говореше, той леко с крак  разбута калта, под която се показа маската. Прокълнатата се превърна в черна котка и се хвърли срещу него. Той използва този момент и вдигна маската, сложи я на главата си и се затича срещу нея, видяла дървената кукерска маска, прокълнатата се превърна отново в безплътна сянка и се върна на моста. Добрил извика на стареца:

– Дай ми чана, подай ми го – но старецът не помръдна, държеше тринайстия чан в ръката си, но не го пускаше – искам да те спася, помогни ми – той бавно го пусна на земята. Добрил тъкмо го закачаше на колана си, когато строителите издърпаха маската от главата му. Прокълната отново възвърна силите си и се хвърли срещу него, събори го на земята и тъкмо щеше да забие острите си зъби във врата му, когато чановете зазвъняха, самодивата изпищя и изчезна с всички останали привидения.

. Прокълнатата намери покой и остави на мира селото, дъждът спря и слънцето дълго топли есенните дни, огряло и завърналия се мост...“

– Е, племеннико, добре си се справил, макар че не всичко е така, като си го написал.

– Да,  явно не си стоиш в гроба, където ти е мястото, лельо – саркастично отвърна той –  мислех, че самодивите не могат да понасят гласа на чановете.

– Не могат, но Радко всеки ден режеше кичур от косата ми и провисваше на него по един чан, така всъщност ме направи безсмъртна, те не звънят като обикновени чанове, защото звънят с туптежа на сърцето ми, разбито на цели тринайсет парчета, не ме уплаши, а напротив – вдъхна ми живот...

– Проклетница, точно това си искала, неговата вина ти е помогнала, възползва се от него.

– Разбира се, защо си мислиш, че толкова години го държах в онази колиба, докато аз везах булчинската си премяна, той полудяваше, чаках теб, усетих вкуса на кръвта ти, когато моят вестител те одраска.

– Ти си пратила котката, проклет таласъм такъв, къде е Радко? – въпреки годините, той все още имаше едно наум, затова запази един сувенир от онази нощ – искам го видя – настоятелно каза той.

– Той си  е все същият, стар и прояден от молци и мисля, че си го заслужава, след като ме продаде, остави ме да умра, виж го за последно, преди да те убия, в теб има нещо мое – от сенките в книжарниците изпълзя Радко, прегърбен и съсухрен, а след него вървяха строителите с изпити лица. Добрил бързо измъкна изпод масата дървената кукерска маска и я хвърли към прадядо си, старецът с невиждана бързина я улови и я сложи на лицето си. Ростислава изкрещя и се хвърли срещу тях,  захвърлила красотата си, прилична сега на таласъм, но твърде късно, Радко се превърна в млад момък и се изправи пред нея – Умри, проклетнице, мислех те за самодива, а ти се оказа вещица – той я прободе с тоягата и тя се превърна в черна котка, която изчезна пред вратата – Благодаря, че ни освободи, ще съм ти вечно благодарен.

Кукерът изчезна, а заедно с него изчезнаха и строителите, освободени от проклятието, изречено от умиращата самодива в сетния ѝ час. Книжарницата отново се изпълни с хора, сякаш нищо не се е случило, Добрил с трепереща ръка подписа поредното копие на книгата си и един въпрос го изкара от вцепенението..

– Господин Радков, книгата ви ще има ли продължение?

– Зависи от това дали черната котка отново ще се върне...