Стоях там... на края на света... Долу морето се разбиваше в скалите. Отсреща червеното слънце целуваше морето за последно... знаех, че е за последно... някак си го чувствах...
Не исках да напускам това място... обичах го... Седнах на ръба на края на света, свих юмрук и усетих онази болка от загубата на нещо безценно, на нещо, което оценяваш, едва когато го загубиш... както винаги става! Усмивката сама дойде на устните ми.
Тогава разтворих ръката си и видях бяла роза, а листенцата й бяха оцапани с кръв... с моята кръв.
"Дааа... така е винаги, малката!" - обърнах се. Там стоеше мъж на възраст между двадесет и пет - тридесет години, с черна коса и тъмни очи... нищо друго нямаше значение...
"Какво?" - не разбирах, а може би не исках да разбера.
"Така става - повтори той и се приближи. Седна до мен на ръба и вдигна глава, за да вижда току що изгрелите звезди на коприненото небе. - Винаги плащаме ние за чуждото мнение и нечий чужди грешки... Винаги е било така."
Бръкна в джоба си и извади ку ...