17 jul 2010, 12:48

Моят самотен остров 

  Prosa » Relatos
2020 0 6
6 мин за четене

Всичко се случи през едно горещо лято преди не повече от десет години. По това време бях на около седем години и истински важните за мен неща бяха свързани с игрите от ранна сутрин до късна вечер. Не бях непослушно дете, въпреки фактa, че обичах да се занимавам с неща, присъщи за момчетата, и родителите ми бяха изключително горди с мен. Майка ми беше пианистка и затова още от невръстна възраст знаех да свиря на пиано достатъчно добре. Въпреки всичко никога не приех това занимание присърце и след няколко години се отказах от тази дейност напълно. Баща ми пък, който за мен беше пример във всяко едно отношение, беше писател. Бях свикнала да го гледам винаги умислен, особено когато работеше върху някое свое произведение. Всяка вечер го карах да ми разказва различни истории, коя от коя по- интересна и интригуваща. Силно вярвах в истинността на всяка една дума, която излизаше от устата на този човек, ето защо и въображението ми бе доста добре развито.

Една сутрин се събудих рано, още не бе се съмнало. Без дори да се преоблека, отворих тихо вратата на стаята си. В къщата цареше пълна тишина. Слязох бързо по стълбите и когато се озовах на първия етаж, се упътих към кухнята. Отдалече видях, че вътре лампата свети. Затичах се и отворих вратата, защото знаех, че майка ми вече бе станала. Тя не се учуди, когато видя колко рано бях се събудила, защото беше свикнала често да отивам сутрин при нея. Погледна ме с поглед, изпълнен с обожание, и ми поднесе кифла с шоколад и чаша мляко. Изядох с удоволствие кифлата, а млякото изпих на един дъх.След това започнах да й помагам да приготви закуска и кафе за баща ми. Измина около час, след което той слезе при нас. Беше усмихнат както обикновено. Аз отидох и го целунах шумно по бузата, а той ме сложи в скута си. Докато мама му поднасяше закуската, аз настоях да ми разкаже какво смята да прави през този ден. Той бе свикнал да му задавам най-необикновени и странни въпроси, но винаги измисляше подходящи за тях отговори. Спомена, че смятал да пътува до неговия „самотен остров“ и щял да прекара известно време там. Като всяко малко дете, този отговор ме хвърли в пълно недоумение и смут. Толкова силно исках татко да ме вземе с него на този остров, че дори заплаках. Той обаче отвърна, че няма да се бави дълго и че на него единствено той има право да отиде. Мама изгледа татко с укорителен поглед и настоя да не ми пълни главата с глупости, но той потвърди, че наистина смята да замине за този остров още днес.

По-късно същия ден влязох в стаята на баща ми, докато той приготвяше багажа си. В куфара бе сложил тефтера, в който записваше всичко, няколко книги и химикалки и съвсем малко дрехи. Седнах на леглото му и от очите ми започнаха да се стичат сълзи. Татко ме погледна с усмивка. Успокои ме, че скоро ще се върне, но аз бях ядосана. Исках да отида с него, да видя този незнаен самотен остров и да прекарам едно незабравимо преживяване. Тогава татко ми разказа, че този остров е специален и само той има право да отиде на него. Щом само той имаше право да бъде там, явно татко бе станал цар на острова. Разплаках се отново и го обвиних, че ще ме остави само защото предпочита да бъде господар на някакъв си самотен остров. Татко се разсмя от сърце. Обясни ми, че той е необикновен и един ден аз ще притежавам също собствен такъв. Допълни, че много би искал да ме вземе, тъй като островът е съвсем наблизо, но тогава това вече нямало да бъде неговият необикновен самотен остров.

Когато дойде време татко да отпътува, с мама слязохме да го изпратим. Очите ми отново се напълниха със сълзи, но това не бяха сълзите на отчаянието, а сълзите на безмерното щастие с лекия привкус на тъгата, защото знаех, че татко вероятно отива на едно дълго, но в никакъв случай безкрайно пътуване.

На тази възраст, на която бях по това време, не разбрах нищо от това, което баща ми ми бе казал. Вярвах, че татко е господар на остров и разказвах това на всичките ни роднини, които ни гостуваха, докато татко отсъстваше. Те ме гледаха с удивление, а след това избухваха в смях, но аз наистина не разбирах защо се смеят.

Измина доста време, откакто татко бе заминал. Бях започнала да ходя на училище и дори бях завършила първи клас. Когато питах мама защо него все още го няма, тя отвръщаше, че много скоро той ще се върне.

Една сутрин, след като бях навършила осем години, се събудих много рано и слязох в кухнята при мама. Тя ми поднесе отново кифлата с шоколад и аз я изядох набързо. Този ден мама изглеждаше много тъжна, когато се прибрах от училище я заварих да плаче, но щом ме видя се престори, че не е така. Бях достатъчно голяма, за да разбера, че нещо се е случило, но тя отрече такова нещо. В този момент се примирих и отидох да взема една от книгите, които четях. Обичах всеки следобед, когато нямах много за учене, да отивам на една поляна, която бях открила съвсем случайно, докато търсех самотния „остров на татко“ и прекарвах изключително дълго време, зачетена. Книгите, които взимах от библиотеката на баща ми, се бяха превърнали в мое единствено и най-голямо удоволствие.

До навършването на десетата ми година, баща ми все още не се бе прибрал. Аз продължавах да вярвам, че той е господар на един „самотен остров“ и като такъв задълженията му са прекалено много, затова и не се сърдех. Майка ми очевидно се бе примирила, че аз наистина вярвам в разказа на баща си и дори тя започна да ме убеждава, че татко наистина е на остров. Все още продължавах да чета книгите на татко, а когато ги прочетох всичките, започнах сама да пиша.

Отивах на поляната, за която вече споменах, всеки път, когато имах нужда да остана сама, да помисля и да си почина от ежедневието. Книгите и писането ми доставяха такова удоволствие, каквото нищо друго до този момент не бе събуждало интерес в мен.

Майка ми бе забелязала този интерес, а също така и таланта, който имах в писането. Всеки път, когато имах нужда да остана сама със себе си или да превъзмогна каквото и да било, отивах някъде, където бях сама и започвах да пиша. Не се налагаше да полагам особени усилия, защото в повечето случаи думите сами идваха на мястото си.

За шестнайсетия ми рожден ден майка ми ми подари страхотен тефтер, почти същия като онзи, който баща ми бе сложил някога, преди повече от девет години, в куфара си. Бях достатъчно голяма, за да разбера какво се бе случило преди осем години, когато заварих майка ми разплакана. Въпреки това аз никога не пожелах да говорим за това, защото исках да продължа да живея с убеждението, че баща ми е на неговия „самотен остров“. Мама прие също този факт. Бях разбрала какво баща ми наричаше неговия „самотен остров“ сега, когато бях достатъчно голяма. Истината беше, че аз също притежавах такъв, но бях осъзнала това едва сега. На моя остров имаше всичко, което ми беше необходимо. Там бяха мечтите и желанията ми, както и страховете и опасенията ми. А ключът към него бяха книгите и писането.

Бях изключително доволна от подаръка. Веднага обух обувките си и се затичах навън. Мама се учуди къде отивам, а аз и отвърнах, че просто имам нужда да отскоча до един „самотен остров“. Жената ме погледна с поглед, от който се виждаше и мъката, и радостта, които тя изпитваше. Прегърна ме и разбрах, че в този момент тя осъзна колко много бях пораснала.


© Виктория Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??