Защо спря да пишеш? Помниш ли онзи порцеланов свой свят с дъх на кадифе и залез, който извайваше грижливо от своите мечти и вяра, и оцветяваше с най- кървавите тонове на своето сърце? Една трошлива реалност, издялана сякаш от музика. Толкова беше красиво. Най-бистрите реки бяха в него и именно твоите сълзи ги направиха такива. Най-нежните лъчи на онова иначе хилаво и ялово слънце представляваха твоите усмивки. Упорито, саможертвено, както птичката притискаше онзи бодил до гърдите си в една почти забравена приказка, ти превръщаше стенанията на душата си в музика, в поезия. Изстискваше сърцето си като лимон върху белия лист. Искрено, до забрава, до погубване. Защо това си отиде? Този свят вече го няма. От месеци, години, сякаш десетилетия и векове ти не можеш да бъдеш така искрена, така погубващо истинска. Може би вече не ти достига смелост. Нещо разруши този твой вътрешен свят. А той си беше толкова трошлив. Някой открадна най-ценното на тази реалност - невинността ти. На нейно място до ...