Докато лежах и проследявах танца на светлините по тавана на стаята ми, чух, че по радиостанцията отброиха два часа след полунощ. Явно съм стояла в това положение доста дълго време. Звездите светеха толкова силно, сякаш всяка една беше едно малко слънце, намалено в кукленски размери. А луната.. Ах, тази луна. Колко пъти ми е давала сили да продължа напред, споделяла с мен тайните на нощта. Спомням си, когато бях по-малка и бях тъжна, разплакана, се подпирах на перваза, с взор вперен в нея. Търсех утеха и упование в луната, чувствах я като много далечна , но наистина скъпа приятелка.
Светлините от фаровете на колите продължават да играят по сивия таван. Добавят се и шарки от листата на дърветата, почернели от мрака.
Спомням си дъжда. Онзи дъжд, който ме доведе до теб. Проливен, безутешен, минаваше през тънката материя на дрехите ми и ме караше да треперя. Не, защото беше студен. Напротив. Треперех от усещането на струйките вода, спускащи се от косата ми по лицето и врата. Бързах за лекци ...