Мрак. Може ли мракът да е част от теб, да е втората ти същност? Душата ти да е пропита от тъмнина, да забравиш какъв си в действителност…
Личност, която не чувства, не изпитва жал. Гледа само своите интереси. Бидейки привидно силен, може да бъде водач на другите, хладнокръвен, нищо не способно да го трогне… Хората се плашеха от тази черна, навъсена физиономия, страняха от него, а това единствено го радваше, защото странейки от него, не можеха да го наранят по никакъв начин.
Твърде често му се налагаше да носи тази маска, толкова дълго, че тя взе надмощие, хареса му повече да бъде онзи… другият, а не себе си. Oмръзнало му да понася чуждите обиди, негодуванието на околните, да няма кого да нарече приятел, защото всеки минал през живота му, открадна, взе си нужното за него и изчезваше, но същото така не пропускаха да наранят до толкова, че дълго след това да боли, че си нарекъл „приятел” поредния боклук. Не остана място по гърба, за безбройните ножове които сте нагласили… Отказвам се… Намерете си друг.
Исках да ви обичам, да съм онзи приятел, с който можете да споделите всичко, да съм във всеки един труден момент, да предложа приятелското рамо, от което всеки има нужда, но вие не го приехте, всичко беше само така, да ми замажете очите, докато вземете своето. Всичко свърши… А вие, мило ми семейство? Упрекнахте ме какъв съм станал, какъв ми бил характерът. Тук признавам, грешката е моя. Грешката ми, че ви потърсих, въпреки всичко, че имах желание да ви познавам, пренебрегвайки годините… отминали. Съжалявам, че не отговорих на очакванията ви, съжалявам, че светът, от който и вие сте част, ме превърна в това, което съм, това, което вие в един глас нарекохте „нещастник”. Аз ли съм виновният, че не съм имал наставник през живота си. Трябваше ли сам да се уча на всичко и сам да преоткривам света. Съжалявам, че видях само лошото в него и си сложих онази маска, предпазваща ме от такива като вас. С какво право ме упреквате, хора неспособни да чувствате, ако за нещо съм виновен, то е, че не мога да обичам бездушни създания като вас…
Единственото, за което се моля, е да ви се наложи на всички да изградите своята „мрачна” маска, за да намразите празниците, както аз, да ги посрещате сами, със сълзи на очи. Едва почувствали това, ще станете хора. Тогава ще научите да цените човека отсреща, да разберете същността на думата „приятел”, която използвате нахалос…
Нека този мрак ви завладее, да обгърне ледените ви сърца и пустите души. Да плачете тихо нощем, но сами, нямайки никого до вас… Да изпаднете в най-големия ми страх, да бъдете сами. И не го приемайте като клетва, а като най-искрено пожелание…
Благодаря на единствения човек, който след толкова много време успя да свали маската ми, да ми покаже светлото утро на новия ден. Да надзърне в душата ми и да влее топлина. Да държи ръката ми в студените и мрачни нощи… Единственият човек, като че ли, който ми остана, който мога да нарека приятел…
Желая ви да откриете своето „приказно човече”.
© Любомир Стойков Todos los derechos reservados