Някога, много отдавна, точно на края на света живяло едно куче. Там където свършвала сушата и започвал океанът, то си направило колибка от нещата, които океанът връщал отново на земните обитатели. Дървени летви, стари керемиди, ламарини... Най - отгоре на колибката, кучето поставило еленовите рога, които намерило в залива. От същото място била и мечата кожа, която постилало вечер в къщичката си, лягало на нея и се унасяло в сън.
Никой не си спомнял откога живеело това куче в колибката, до залива. Може би само червените рибки, които се гонели на плиткото и били винаги усмихнати. Без малко щях да ви излъжа. Имало един черен облак, който винаги следвал кучето, може би, защото ѝ то било черно на цвят. Когато то се спряло и той се установил над новият му дом. Ако можеше да говори, облакът щеше да ви разкаже, че това куче се казва Мръщльо. Така го нарекла неговата майка, защото бил все недоволен от нещо и винаги намръщен. Децата от улицата, които знаели името му, но трудно го произнасяли зап ...