Знам, че няма да ми повярваш, момче. И на мен не ми се ще да вярвам, че това ми се е случило, но нямам друг избор.
Ей така се появява нещо в живота на човек понякога, тайнствено и изневиделица, и го променя из основи. И то не само живота, синко, ами и човека се променя, дотолкова, че забравя какъв е бил някога. Е, аз не съм забравил, макар понякога след всичко това да се чудя дали съм още с ума си.
Млад и буен бях, весело и здраво момче - съвсем като тебе. Имах много приятели, а и най-големите хубавици се въртяха край мен - като магнит бях за тях, остроумен и забавен. Можех да имам която си поискам, и така и правех. Тогава още се учех да живея, сине, и грабех с пълни шепи от живота, без да му мисля много. И все малко ми се виждаше – никога не се задоволявах само с една връзка. Макар да търсех обожанието в очите на избраниците си, то бързо ми омръзваше, важна ми беше тръпката да ги направя мои. Аз бях просто един ловец, момче, а те бяха само жертви, нищо повече.
Баба ти ме научи да обичам, особена жена беше тя - горда и недостъпна. Никой не смееше да я доближи, красотата ù респектираше, плашеше чак, но по-важното-имаше остър ум и много лют език. Знаех, че ме харесва, и ми се искаше да я имам, ей тъй, заради самата игра, предвкусвах удоволствието от надпреварата с нея. Но тя изобщо не ме допусна до себе си, чак докато не разбра, че съм луд по нея. То и аз не разбрах как стана, синко, но не за това започнах да ти разказвам. Най-странното е, че при цялата ми любов към нея ме сполетя подобна участ.
Никога няма да забравя онзи ден, помня всичко до най-малката подробност. Бях за риба, точно тук, на това място, където сме сега с тебе. Виждаш колко е спокойна водата, бързеите са далече, мястото е тихо и приятно.
От сутринта нещо не ми вървеше с улова, и не съм усетил как съм заспал, а когато се събудих, сякаш бях потънал в памук. Толкова гъста мъгла никога не е имало по нашия край. Реших да се ориентирам по шума на реката, за да успея да се прибера преди да е мръкнало, беше невъзможно да се връщам по пътеката в гората-щях да се изгубя със сигурност. Но в тая мъгла звуците потъваха без следа, изкривяваха се, подмамваха. Много скоро разбрах, че съм се отдалечил от реката, но нямах представа къде се намирам.
Изплашен бях, момче, и то не защото се бях изгубил, друг, много по-голям страх ме обземаше. Ти знаеш как полепва влажната пара по кожата, наслоява се по косата, усещаш я в дробовете си. Тази я почувствах чак в костите си, като че ли беше сграбчила сърцето ми - като живо същество, което се опитваше да ме обсеби. Правех опити да се съпротивлявам инстинктивно, без да зная срещу какво, а паниката ми растеше, идеше ми да захвърля всичко, и да хукна. В крайна сметка така и направих.
Не е лесно да тичаш из гориста местност в гъста мъгла, чувствах се като слепец, когото самата Смърт гони по петите. Спрях се едва когато кракът ми се подхлъзна и се изтърколих на дъното на една пропаст, от която нямаше излизане. Не бях много сериозно контузен, но единият ми крак беше лошо наранен, едва стъпвах на него, рамото ми бе изкълчено, а и главата си бях ударил някъде, кървеше. Но не спрях да се опитвам да се измъкна, чак докато не се свлякох съвсем без сили, изплашен до смърт.
Тогава я видях. Знам, че ще ти се стори странно, но аз някак очаквах да я видя, знаех, че е била наоколо през цялото време, просто сега беше дошъл момента да ми се покаже. Мъгливата, така я нарекох за себе си, защото тя не просто се появи от мъглата, и не само беше част от нея. Тя беше мъглата.
Не ме гледай така, сега съм повече с ума си, отколкото бях тогава. В онзи момент напълно изключих, и само чувствах. А това, което чувствах, нямаше нищо общо с контузиите ми от преди малко – тях напълно ги бях забравил - усещах единствено нея, навсякъде, и в мен, и около мен. Не ме питай как изглежда, не мога да ти кажа. От онзи миг е постоянно пред очите ми, но не ми достигат думите, за да я опиша. И не само пред очите ми, момче, уви, не само пред очите ми е тя. Беше ме обсебила – всяка моя пора беше пропита с усещането за нея, бях отпил от нея, там, в гората, и не можех да я изтръгна от себе си.
Тогава тя ме спаси, синко, и тебе нямаше да те има на този свят, ако не ме беше измъкнала от онази пропаст. И знаеш ли, нямам спомен и с пръст да съм я докоснал тогава, но още я усещам в ръцете си, истинска, тръпнеща и топла, устните й още парят по кожата ми, тежките й хлъзгави коси се стичат по тялото ми, сякаш беше вчера. Не мисля, че тогава правихме любов, това беше някакво безумно сливане, сякаш се откъсвах от себе си, за да стана част от нея, и това колкото ме ужасяваше, толкова ми носеше и някаква неистова наслада.
Да, спаси ми живота, но дали това беше моят живот вече?
Не разбираш за какво ти говоря, нали, не се учудвам. Едно ще ти кажа - от този ден нататък престанах да живея нормално, това вече не бях аз. Дишах, хранех се, работех, грижех се за семейството си, но... сърцето ми беше затворено за всичко и всеки, само Мъгливата имаше място в него.
Баба ти мислеше, че е от онова падане, че не съм на себе си, толкова се бях променил, и макар да опитвах, не можех да стана предишният. Не успях да я заблудя, тя усети, че сърцето ми е изстинало за нея, и помръкна, повехна като цвете. И дума не ми каза, но виждах понякога болката в очите ù, само дето не можех да направя нищо, бях съвсем безчувствен. Та аз дори не успях да се зарадвам на раждането на децата си – когато баща ти се роди, нищо, нищичко не трепна в гърдите ми, а тя тогава, в този най-щастлив за една майка миг, за първи път заплака заради моята безчувственост. Но аз не можех да й кажа истината, защото сам не я разбирах, а и защото тази истина ме плашеше.
Страхувах се от това, че когато отворя очи сутрин, първото, което виждам, е образа на онази жена, а вечер, когато ги затварям, заспивам пак с усещането за нея. Страхувах се, че когато прегръщам и милвам жена си, всъщност милвам и прегръщам Мъгливата.
Боях се да ходя по онези места, но краката ми сами ме отвеждаха нататък, защото се подчиняваха на сърцето. Аз я търсех, момче, копнеех да се слея с нея отново, въпреки, че бях стреснат, изплашен, ужасен, бях като онзи умиращ от жажда, който мечтае за спасителната глътка, за да оцелее. Никога не я видях в онзи вид отново, макар да се скитах с часове из гората и край реката, дори заспивах там с надеждата, че когато се събудя ще бъде както онзи първи път, когато я видях. Повече не се появи тази мъгла, но веднъж съвсем случайно улових образа й във водата, когато отидох да наплискам лицето си. Усмихваше ми се, и беше толкова... примамлива, толкова моя, че когато се наведох и докоснах водата, усетих я. Когато влязох навътре не водата ме пое, а копринено-хладното усещане за нейната кожа, разпали ме гъвкавата мекота на тялото й, аромата й на влажни треви. Това беше и моята гибел, и моето спасение, синко. Тя ме беше откъснала от моята реалност, от моя свят, от моя живот, но само когато бях с нея, се чувствах истински жив. За останалия свят бях мъртъв, момчето ми, нищо, че съществувах.
И знаеш ли, понякога си мисля, че ако някой беше успял да ме убеди, че всичко това е някаква илюзия, най-вероятно породена от онзи фатален удар при падането ми в пропастта, може би нямаше да изживея всичко това. Вероятно сега щях да съм един доволен от живота си човек, щастлив със семейството, децата и внуците си, и щях да се наслаждавам на спокойните си старини.
Но не стана така, момче, и сега до последния си дъх съм обречен да я търся. А дори когато и той отлети от мен, пак при нея ще отиде.
Дори не знам защо ти разказвам всичко това, синко, знам, не можеш да ми помогнеш. Зная, че когато погледна ей сега там, във водата, тя ще ме чака, както винаги. А ти, би ли погледнал и ти, за да ми кажеш дали я виждаш? Кажи ми, че там няма никой, че това е само плод на въображението ми, кажи ми, че там има само скали и вода. Аз ще ти повярвам, синко, моля те, кажи ми го, зная, че вече е късно, живота ми е към края си, но въпреки това... Не искам да умра така обсебен, момчето ми, по-добре ще ми е да зная, че е било някаква лудост, болест някаква...
Момчето не можеше да откъсне очи от водата, погледа му проникваше чак до подводните камъни и се плъзгаше към тъмните скали отсреща. Но изобщо не ги виждаше, защото виждаше нея – тя му се усмихваше, а водата тръпнеше като жива.
- Не виждаш нищо, нали? - едва дочу пълният с надежда глас на стареца.
Момчето протегна ръка, и докосна водата - беше топла и пулсираше.
- Не-отвърна. - Не виждам нищо.
© Христина Мачикян Todos los derechos reservados