Скоро на вратата ми настойчиво и припряно се почука. Без да чакат покана, в стаята влетяха двама униформени италиански служители. По-високият от тях, с квадратна челюст и здрави зъби, не беше пълен мъж, по-скоро малко по-едър от обикновено, се потеше обилно. Извади чиста носна кърпа, прекара я по мокрото си чело и проговори на добър английски:
- Здрасти, приятел! Как ти се струва днешната бъркотия?
Не се разбра коя точно бъркотия има предвид. Тази от зяпачи - сдържана и преднамерено безразлична, или говореше за врящата бъркотия от разгневени карабинери. Офицерът не поясни, разбира се, само сложи мечешката си ръка върху рамото ми.
- Аз съм лесен, да знаеш! Сега ти му мисли. Къде остави трупа? Идваш с нас в участъка!
Той снизходително се засмя, потупа ме и съучастнически смигна към другия. Повдигнах рамене в недоумение и тромаво тръгнах пред двамата. Навън слънцето вече препичаше, небето беше пролетно синьо и дълбоко като око, няколко огромни безобидни облака с цвят на яйчен крем плуваха тържествено по него. Пред хотела се бе събрала огромна тълпа. Слухът за изчезналата картина и мистериозния труп бе обиколил съседните улици, въпреки усилията нямаше да остане и незабелязано моето арестуване. Опитах се да си проправя път през навалицата, следван от полицаите, когато усетих изгарящ поглед зад гърба си. Обърнах се рязко, за миг дори затаих дъх. Боже мой! Старикът от съседната стая втренчено се взираше в мен, усмихна се, помаха с ръка и се скри в тълпата. Опитах се да запазя спокойствие. Една мисъл, неясна и мимолетна ме бодна в мозъка като карфица с остър връх. Мъртвецът не маха за сбогом! Мисълта започна да се оформя в неясно предположение и с размити очертания, но придоби завършен вид. Това беше нещо невероятно! Ако антикварят е жив, трябва да го намеря на всяка цена, за да докажа невинността ми. Опитах се за секунда да се съсредоточа. Усещах се пречистен и невероятно свеж, сякаш току-що бях взел утринен душ. Нищо нямаше да ме спре да намеря старчето и картината, изчезнали от хотелската стая!
В участъка се влизаше през огромна стъклена врата и масивно стълбище, което водеше към дълъг и тесен коридор с множество врати от двете му страни. Една от тях зееше отворена, поколебах се за миг, но побутван от едрите мъжаги, просто я затворих с гърба си. Кабинетът - изцяло облечен в евтина чамова ламперия с мек цвят на кафе, не отговаряше на масивността на сградата, но придаваше топъл уют на стаята. Обстановката също беше повече от семпла. Две полирани работни бюра с нахвърляни книжа, разположени на буквата "Г", четири въртящи се стола с пружини, които позволяваха произволни движения назад и встрани, по стените висяха похвални грамоти, а не картини. Едва ли тук щях да открия "Ла Форнарина".
- Аз съм инспектор Пиеро Мартин от полицията в Рим - рече исполинът в униформа. - Приятно ми е да се запознаем, скъпи ми Ред.
- Аз пък съм принцът на Индия! - отвърнах мрачно и язвително. Опитах се да кажа още нещо, но рамото ме заболя и направих само болезнена гримаса.
- Слушай, Ред - започна Пиер. - Сега ще ти разкажа една история, а ти сам ще прецениш доколко трябва да бъдеш искрен с нас. В едно обаче можеш да бъдеш напълно сигурен - грози те смъртно наказание за това, което си извършил...
© Янко Todos los derechos reservados