– Всичко е смърт, жено. Всичко е болка. Любовта ражда загуба. Изолацията ражда неприязън. Накъдето и да се обърнем, победени сме. Единственото ни истинско наследство е смъртта. Единственото, което завещаваме след себе си, е прах.

Клайв Баркър

Алено евангелие

1.

Беше горещ следобед. Слънцето блестеше жарко в ясното небе над гористата местност в покрайнините на Варна. Излезе лек прохладен вятър, понесе се над ниската трева на поляната и зашумоля в короната на големия дъб, извисил се по средата й. Клоните на дървото се разклатиха под лекия му напор и скърцащите звуци, които издадоха се сляха с писъците на момичето, което се мяташе в ръцете на мъжете, притиснали го на земята под шарената му сянка.

Въпреки дребната си фигура тя се оказа учудващо жилава и издръжлива.

„Вече трябваше да си умряла! Защо не умираш, майка му да еба?“ – тези мисли трескаво се повтаряха в ума на Мирослав, докато държеше дългите й стройни крака притиснати върху отъпканата трева.

Стоманената проволка се впиваше дълбоко в бялата й шия. Виждаше как мускулите на Божидар изпъкват под тънката копринена риза, докато опъваше на зад металните тръбички прикачени за двата й края. Лицето на момичето беше подуто и зачервено. Издаваше задавени гърлени звуци, докато мъжът я задушаваше.

Мирослав намери своя собствен кошмар отразен в големите й сини очи, които не спираха да го гледат и сякаш го наказваха с ужаса от осъзнатата неизбежност настанила се в тях. Предсмъртната й агония го караше да я зяпа като хипнотизиран. Не можеше да извърне поглед от нея. Не можеше да направи нищо друго, освен да стиска краката й, за да не шава много и да се моли всичко това да приключи, колкото се може по–скоро.

Докато краката й рипаха, притиснати от силните му ръце, бледо синята й рокля се набра на горе, разкривайки нежната плът на бедрата й. Мирослав видя как белите й бикини потъмняха, когато момичето се изпусна. Усети острия мирис на урината, стичаща се между краката й.

Влажните й бедра заблестяха от слънчевите лъчи, пробили си път през гъстата корона на дървото надвиснало над тях.

Накрая тя се отпусна. Очите й помръкнаха и застинаха в неподвижен взор, отправен някъде в пространството около тях. Божидар освободи проволката от шията на девойката и двамата мъже се отдръпнаха от безжизненото й тяло. Мирослав виждаше зачервените отпечатъци по бледата й кожа на местата, за които я беше държал. Беше извършил множество гадости през живота си, но никога не се беше чувствал така омърсен.

Обърна се към Божидар, за да му каже да се махат от тук, но думите останаха недоизречени.

Високия едър мъж се беше надвесил над трупа и се взираше в него с мътен поглед. За Мирослав този поглед беше колкото плашещ, толкова и непредсказуем, за това предпочете да запази мълчание.

„Не трябваше да се замесвам в тези лайна.“ – помисли си той и отстъпи на зад, за да се отдалечи от мъртвото момиче. Сега искаше само да се махне от тук. Побиваха го тръпки от вида на неподвижното тяло пред него.

– Човече… – успя да продума несигурно той. – Така ли ще я оставим?

– Не – каза Божидар. Мътилката в очите му беше непоносима за гледане. – Имаме още малко работа. Искам да отидеш до колата и да вземеш раницата ми от багажника.

Мирослав изглеждаше стъписан, но се обърна и тръгна през поляната към черния лъскав „Мерцедес“ паркиран на прашния път близо до боровата гора. Божидар го проследи с поглед, докато се отдалечаваше. Мирослав отвори багажника и извади раницата. Съдържанието й издрънча с металически звук, след като я вдигна. Щом се обърна, за да се върне, видя , че Божидар гледа към него. В маранята, породена от жегата, му се стори, че високият едър мъж е обвит в мрак. Тези тъмни сенки изглеждаха неестествено на фона на ярката светлина. Те пулсираха и се виеха около него на вълни, подобно на плащ подхванат от вятъра. Причерня му и се подпря на багажника на колата, за да не падне. Гладката повърхност беше гореща на допир. Когато се опомни, халюцинацията беше отминала. Потта се стичаше по лицето му, дрехите му бяха подгизнали от нея и лепнеха по тялото му, ала въпреки това усети ледени тръпки преминаващи по кожата му. Косъмчетата по ръцете и тила му настръхнаха. Трепереше сякаш беше изпаднал в шок.

Постоя за миг, за да се съвземе и се върна с раницата, той я взе от ръцете му, остави я на земята и я отвори. След това вниманието му беше привлечено само от момичето, което лежеше на тревата. Щом приключиха с работата си, двамата мъже се върнаха в колата и потеглиха, оставяйки облак прах след себе си в жаркия следобед.

2.

Непрестанния лай на кучето го изтръгна от дрямката. Нощите му напоследък и без това бяха неспокойни (измъчваха го спомени, които се опитваше да забрави), но този път почти се беше унесъл. Рядко чуваше гласа на Макс по мръкнало и му се стори странно, че лае така настървено. Той беше уличен помияр с лъскава черна козина и макар сега да изглеждаше в отлична форма, когато жена му го намери на улицата си беше мръсно измършавяло пале.

По природа си беше кротко животно, радваше се както на познати, така и на непознати хора; всяка мастия му беше приятел и дори шибаните котки не се страхуваха от него. Лично той смяташе, че куче, което върти опашка на всеки боклук, застанал на прага му, не заслужава и залък от храната, която му се дава, но Силвия обичаше тази жизнерадостна и енергична гад и той не можеше да го изрита просто ей така.

Размърда се сънено в леглото и усети чаршафа под себе си лепкав от пот. Напоследък нощите, дори тук близо до морето, бяха горещи и да заспиш си беше изпитание, въпреки отворените прозорци. Жена му сякаш нямаше проблеми с отвратителния задух – хъркаше невъзмутимо до него потънала в своите си сънища. В това отношение направо й завиждаше.

Изправи се и приседна на ръба на леглото. Пружините на матрака изскърцаха жално под неимоверната тежест, която се наместваше отгоре им. Предполагаше, че вече сигурно тежеше поне сто и двадесет килограма, макар отдавна да не беше измъчвал кантара с туловището си.

Проклетото куче не спираше да лае. Главата го болеше от силната ракия, която беше пил на вечеря. Усещаше как кръвното му се вдига и беше сигурен, че ако Макс знаеше какво му се пише сега, щеше да млъкне на мига.

Стана и се приближи тромаво до открехнатия прозорец. Голямото му шкембе висеше комично пред широките му боксерки. Вече беше заприличал на сумист, ала на времето беше строен и гъвкав. В казармата направо спукваше от гърч новобранците на сутрешната физзарядка. Повеждаше колоната и всички започваха да бягат след него по плаца. Някои успяваха да издържат на темпото, което им налагаше, други – не. Тогава се чувстваше жив, здрав и силен, а сега вече беше торба с лайна, която едвам се помръдваше.

Почеса лениво задника си, докато се опитваше да види какво лае кучето. Прожекторът над входната врата, осветяваше цялата пътека от къщата до плъзгащата порта от ковано желязо, а още няколко други , пустия черен път покрай оградата. Кучето се въртеше около дългата плъзгаща врата, а пред нея имаше нещо, което му заприлича на картонена кутия.

Продължи да чеше разсеяно ануса си и да се взира на вън. Шибаните хемороиди направо го убиваха. Вече дори го беше страх да се изсере, след онзи път когато видя смесицата от кръв и изпражнения по тоалетната чиния. Никакви свещички, мазила или хапчета не му помагаха.

Имаше чувството, че гъза му е прокълнат.

– Майка ти кучешка, да еба! – изруга тихо Николай в яда си и излезе от стаята, като внимаваше да не вдига излишен шум, за да не събуди жена си.

Вече от няколко месеца, обмисляше сериозно идеята да останат във вилата. Местност Ракитника беше спокойно място, а и му беше писнало от градска простотия. Апартамента във Владиславово щеше да остави на дъщеря си Надежда, а когато се пенсионираше щеше да си живее хубаво тук със Силвия. Покривът имаше нужда от ремонт, къщата трябваше да се санира и задължително трябваше да се монтира климатик в спалнята. Тези разходи вече не го притесняваха, защото си беше хитро копеле от край време и беше успял да задели една прилична сума мангизи, необложена от никакви данъци или лихви. Ако всичко минеше по план щеше да си живее царски тук.

Беше полицай от тридесет години и мислеше, че заслужава да получи нещо в замяна на труда си, след като беше прекарал живота си служейки на дупедавци и педали.

Когато излезе на двора вдиша дълбоко от влажния въздух наситен с аромата на морето, което беше на двадесет минути пеша от къщата. Кучето го усети, завъртя се към него, излая махайки енергично с опашка и отново се обърна към предмета, който го дразнеше.

– Млъкни, майка ти мръсна да еба! – изруга отново Николай и тръгна бос по пътеката от тротоарни плочки, като се надяваше Макс да не му е оставил някоя миризлива бомба по пътя.

Когато стигна да вратата, видя че на земята наистина имаше някаква картонена кутия. Краищата на капака й бяха подпъхнати и не се виждаше какво има вътре. Кучето не спираше да се върти около него и той го срита, за да се разкара. Макс изскимтя и избяга в другия край на двора.

Николай взе кашона и го отнесе до масата под верандата. Предметът вътре явно заемаше плътно обема на кашона, защото не се плъзгаше на страни когато го накланяше. Освен това тежеше някъде около три килограма, поне до колкото можеше да прецени. Седна на дървената пейка, отвори капака и надникна вътре. Лампата над главата му осветяваше ясно съдържанието на мистериозната пратка.

Ченето му увисна, ръцете му стискаха краищата на картонената кутия, а иначе вечно червендалестото му лице, изгуби цвета си за секунди и пребледня като платно.

Не можеше да се помръдне, не можеше дори да си поеме въздух, сякаш беше загубил контрол над тялото си. Накрая се отпусна тежко назад върху облегалката на пейката. Гърдите му се надигаха тежко ,докато дробовете му изпълняваха своето предназначение с усилие.

Очите му се взираха с ням ужас в среднощната пратка, която го беше превърнала в старец още с първия поглед, които й хвърли. Кожата на лицето му се беше отпуснала и му придаваше немощен, вглъбен вид. Очите му бяха мътно безжизнено блато, до което не достигаше никакво движение, а гъстата му кестенява коса се беше превърнала в сребриста слама, покриваща оредяващото му теме.

Мъжът се изправи тромаво, като се подпираше на ръба на масата и вероятно точно в този момент изпитваше цялата тежест на годините, които бяха отминали от живота му и грешките , които беше допуснал докато това се е случвало. Влезе в къщата и отиде в спалнята, където жена му продължаваше да спи. Чуваше равномерното и дишане, докато ровеше под дрехите в дъното на гардероба. Извади служебния си пистолет и тежестта му се стори някак различна, все едно беше станал по тежък от преди.

Застана до леглото, загледа се за миг в спящата си съпруга, с която споделяха брачното ложе още откакто беше станал осемнадесет годишен, и след това я застреля два пъти. Първият изстрел беше в сърцето, вторият в главата. Чаршафите бързо потъмняха от кръвта на издъхналата жена под тях.

Последва още един изстрел и тялото му се строполи върху старото дюшеме.

На вън кучето се беше скрило в колибата си и скимтеше тихо.

Прозорците на съседните къщи светнаха един след друг и хорския шепот се понесе из въздуха.

На масата под верандата кашонът зееше отворен, а вътре отрязаната глава на Надежда стоеше леко извърната на една страна. Очите й се взираха безжизнено в картонените стени на последния и дом.

3.

Децата играеха на въже. Две момчета въртяха въжето, а момичетата скачаха. Дългите им коси се виеха във въздуха, а щом ,обутите им със сандали крака, докоснеха нажежения асфалт се изстрелваха отново на горе. Усмивките не слизаха от лицата им. Смехът им огласяше цялата улица и сякаш придаваше облик на самото място, макар къщите, които се редяха от долу до горе по склона, да бяха стари и неподдържани.

Божидар ги гледаше през пукнатото стъкло на една от тези къщи и мислеше, че щом той ги чува, е твърде вероятно и те да чуят какво се случва при него, ако не действа внимателно.

Обърна се към Мирослав тъкмо на време, за да види как изсипва съдържанието на найлоновото пликче върху стъклената маса и го разделя на три дебели линии с личната си карта. Телевизорът беше включен. Повтаряха някакъв стар комедиен сериал. Смехът, който се носеше от говорителите и беше породен от причудливите случки, които се случваха на героите, изглеждаше кух в сравнение с този на децата от вън.

– Сигурен ли си, че не искаш – попита го Мирослав, докато загъваше една банкнота от петстотин евро на руло. На масата имаше още пет такива банкноти прибрани в плик за писма.

Това беше хонорарът му за участието, което беше взел в убийството на Надежда.

– Вече съм си взел своят дял от тези лайна – каза Божидар и се вгледа в изцъклените му от наркотиците очи. – Забелязал ли си нещо необичайно напоследък: непознати хора де се въртят

наоколо; коли, които не си виждал, да се заседяват пред къщата.

–Нищо подобно – отвърна Мирослав докато унищожаваше първата линия.– Живея във Виница от десет години. Познавам всичките си комшии. Няма начин да се случи нещо такова ,без да забележа.

– Сигурен ли си?

– Спокойно човече, никои не ме следи.

– Това е добре.

– Да… – отвърна той и потупа нервно сгънатата банкнота по прашното стъкло. – Нагледах се на достатъчно смърт, Божо. Мисля, че този живот вече не е за мен.

– Можеш да се откажеш по всяко време, стига да го искаш.

– От време ,на време се чувствам ужасно, човече – погледа му блуждаеше из стаята и поради някаква причина отказваше да се спре в него. – Опитвам се да забравя и си казвам, че една две линии може да ми пооправят настроението. Но когато стане сериозно, дори и дрогата не помага.

– Така ли?

– Да. Това, което се случи с нас не ми дава мира – нещо средно между съчувствие, мъка и вина се изписа на лицето му. Гледаше в ръцете си.– Много съжалявам за Дани, човече. Знам, че беше бременна, когато онези ченгета ни удариха.

– Аз също съжалявам. Загубих жената, детето, приятелите и бизнеса си – говореше равно, гласът му беше безчувствен и студен.

– Живота ни беше хубав. Никога не съм подозирал, че такова нещо може да се случи… – изведнъж замълча, сякаш се колебаеше да продължи. – Може ли да те попитам нещо?

– Питай.

– Знам, че е лично, но онова момиче, дето го очистихме в гората, има ли нещо общо с тази история?

– Беше дъщеря на ченгето, което уби Даниела. Трябваше да му отнема нещо ценно, за да изплати дълга си към мен.

– Разбирам. Как се измъкна, човече? Още не мога да повярвам, всички са мъртви, а ти стоиш пред мен и си говорим.

– Тъкмо се канех да те питам същото нещо.

– Бях в кенефа. Този ден се друсахме много, а нали знаеш как ме разхлабва коката. Когато започна стрелбата се уплаших. Нямаше как да ви помогна, за това избягах през прозореца. Излязох на пътя и един дядка ме взе на стоп. Това е. Може би трябваше да се опитам да направя нещо, но не знаех какво. Всичко се случи толкова бързо. Нямаше време да реагирам.

– Направил си каквото трябва, за да оцелееш. Ако беше останал, вероятно щяха да те убият.

– Радвам се, че гледаш така на нещата. Честно да ти кажа, притеснявах се как ще го приемеш.

• Слушай какво Миро, мисля, че трябва да използваш парите, за да се покриеш за малко, докато се уталожат нещата. Отиди някъде където не те познават, не се набивай на очи, почини си и се опитай да не мислиш за неща, които не можеш да промениш.

– А след това?

– След това прави каквото си искаш. Ако искаш си намери жена и се установи някъде, или пък се друсай, докато всичко друго изгуби смисъл. За мен няма никакво значение. Щом си тръгна от тук повече няма да ме видиш.

– Добре, човече. Надявам се че всичко между нас е чисто.

– Не ми дължиш нищо. Аз на теб също.

– Наистина, много се радвам , че се разбрахме – каза Мирослав и се наведе отново над масата, за да издуха поредната линия от белия прашец.

Борислав застана зад него. Острието проблесна от светлината преминаваща през прашния прозорец. Смеха на децата, които се забавляваха навън, беше далечен и нереален. Видя как очите на младия мъж се разширяват в отражението на стъклената маса, когато видя ножа в дясната му рака. Почти не усети съпротивление, когато стоманата потъна в меката плът на врата му и го преряза с едно бързо движение. Отстъпи на зад. Мирослав се хвана за шията. Кръвта се стичаше между пръстите му и капеше върху дебелото стъкло на масата, смесвайки се с остатъците от кокаина. Залитна на зад и стола му се преобърна. Започна да лази към малката кухня в ъгъла. Кръвта му шурнеше от гърлото като на заклано прасе и той се пързаляше по нея, размазвайки я върху изтърканите плочки.

– В онази нощ никои не се измъкна, освен ти разбира се – каза Божидар и приклекна до него. Наблюдаваше безразлично кок старият му приятел и колега се гърчи и умира. – Гледах как убиват Станислав и Симеон, после гледах как убиват жена ми, а накрая и аз погледнах в дулото на оръжието. Всички те са мъртви, аз включително. Това което не разбирам, е как ти оцеля, гадно нищожество такова. Добре ли се спазари за предателството си.

Божидар се изправи и се загледа отново в децата, които играеха на улицата. Още стискаше ножа в дясната си ръка. Кръвта се стичаше по него и капеше на плочките гъста и тъмно червена.

– Но това са минали неща, за които вече не е нужно да се тревожим. Нали така? – обърна се, за да го погледне, сетне вниманието му беше привлечено отново от ясният ден навън и животът който кипеше отвъд стените на тази къща.

Постепенно стаята притихна, звуците, които Мирослав издаваше в предсмъртната си агония, спряха и шумът от детската глъч стана по–осезаем.

– Искам да ти споделя нещо – каза Божидар по скоро на себе си, отколкото на безжизнения труп лежащ в краката му. Когато заговори в гласа му за пръв път се долавяше някаква нотка на искреност. – Вече не чувствам нищо. Не почувствах нищо, докато убивах дъщерята на онова нищожество. Не почувствах нищо, когато разбрах, че е застрелял жена си и след това си е пръснал мозъка. Някои неща ми се губят. Вече не си спомням лицата на родителите ми. Даниела беше измислила име за неродената ни дъщеря, но вече забравих и него. Дори физическа болка не изпитвам. Кожата ми е студена. Сърцето ми е спряло и не усещам пулс в тялото си. Нещо се случи с мен, човече. Всичко чезне и остава само мрака. Мога да го усетя по върховете на пръстите си. Гъделичка ме. Води ме.

Трябваше да сторя всичко това, докато още пазя част от себе си. Не ми се сърди. Аз не ти се сърдя. Впрочем ,това което ти сторих може да се смята за милосърдие. Вечната болка в ада е за предпочитане пред това да не изпитваш нищо.

Обърна се. Тялото на Мирослав лежеше неподвижно върху плочките пред кухнята. Приближи се до масата. Ножът издрънча, когато го остави върху стъклената повърхност. Парите още стояха там в изпръскания с алени капки плик. Не ги взе. Там където отиваше нямаше да му трябват.

Децата още играеха на вън. Момчетата въртяха все по–бързо въжето, но момичетата не им се даваха и макар на моменти да изглеждаше, че въжето ще закачи глезените им, те ловко подскачаха и играта продължаваше.

Бяха толкова улисани в заниманието си, че не обърнаха внимание на високия едър човек, който мина покрай тях и се отдалечи надолу по улицата.

4.

Блиндираната врата изскърца жално, докато я затваряше. Беше чисто нова, но майсторите си бяха оставили ръцете при монтажа й. Този факт вече слабо го вълнуваше, както впрочем и много други неща. Апартамента беше празен и стъпките му ехтяха, докато прекосяваше коридора. В хола още се усещаше миризмата на прясна боя.

До преди една седмица това щеше да бъде новият дом за него, Дани и детето, което очакваха.

Сега беше просто празен, необитаем апартамент. Беше тук само защото нямаше къде другаде да отиде. Светло сините стени го ограждаха голи и студени. Празнотата беше осезаема, може би по–осезаема, отколкото му се нравеше.

Вратата на банята беше отворена. Светна лампата и влезе вътре. Плочките искряха под ярката светлина. Голямото огледало над мивката стоеше на среща му и той не можеше да познае човека отразен в него. Лицето му беше непроницаемо, острите черти по него бяха замръзнали в гримаса, която го караше по–скоро да прилича на маска, отколкото нещо с човешки облик.

Изглеждаше мъртъв. Избледняваше, чувстваше се тънък и прозрачен, като лист хартия поднесен на силна светлина. Ръцете му висяха неподвижни край стройното, мускулесто тяло – безжизнена плът, на която мястото й не беше тук. Очите, които се оглеждаха в отражението му без да примижат , бяха стъклени и чужди. Имаше известна логика, в това което му се случваше – наказанието беше достойно за всичките му прегрешения.

Старите, добре познати лица, ставаха неузнаваеми. Тъмнината поглъщаше спомените му с алчна ненаситност и той се вкопчи в тях, за да запази част от себе си преди всички светлини да угаснат. Върна се към онзи последен ден от живота си, в който жена му и приятелите му бяха все още живи, а празничната нощ не предвещаваше трагичния развой на събитията, които предстояха.

Всички бяха в колата – той, Дани, Миро, Станислав и Симеон. Тримата идиоти се друсаха на задната седалка, а той шофираше. Дани стоеше до него на пасажерското място. В багажника имаше раница пълна с пари. Перспективите пред всеки един от тях, изглеждаха повече от обещаващи. Мерцедесът се движеше по стария път за Кичево, където имаха склад за авточасти. Истинското предназначение на самото място беше производството и дистрибуцията на кристал. След като стоката веднъж беше сготвена в мазето под склада, се пръскаше по вече разработените канали. Изкарваха повече пари, отколкото някога са си мислели, че ще притежават.

Дани гледаше разсеяно през прозореца. Беше му разсърдена, за дето удари две черти кокаин преди да тръгнат. Погледа му проследи извивките на корема й под тънката лятна рокля. Кожата на краката й изглеждаше гладка и нежна. Усети, че се възбужда. Покрай своята бременност, младата жена се беше превърнала в неустоимо изкушение за него.

Приказваха си нещо, тя му отговаряше вяло, скараха се. Подробностите вече чезнеха от ума му.

Сетне беше положил глава върху гърдите й. Бяха в малката стая отделена от склада. В другото помещение, момчетата пиеха и купонясваха шумно. Някой беше извикал проститутки. Музиката дънеше от колоните, които бяха домъкнали със себе си – някакъв хаос или минимал

( така и не научи разликата между едното и другото ).

Чувстваше покой от допира на меката, топла плът на жената до себе си. Усещаше лекия допир на пръстите й по скалпа си, докато тя го галеше. Положи ръка на корема й. Детето сякаш се размърда под копринената й кожа. Беше затворил очи, не смееше да помръдне; страхуваше се, че ако отвореше устата си, думите щяха да пропъдят момента. Меката лунна светлина минаваше през открехнатия прозорец, а прохладния вятър пълзеше по кожата им. Зад затворените му очи мътни сияния, породени от движението, което бе усетил в нея, се преплитаха дирижирани от движенията на ръцете й по гъстата му светло кестенява коса. В своя танц зад затворените му клепачи, те сякаш се опитваха до оформят в мрака чертите на детето, което Дани носеше в утробата си. Когато я погледна тя се усмихна и трапчинките й го привлякоха към устните й . Очите й искряха. Целуна я.

Чу шума от автомобил приближаващ се по чакълестия път пред склада. Размърда се нервно в тясното легло. Дани сякаш усети внезапната промяна в настроението му и го притисна малко по–силно към себе си. Следващото, което чу , бе как входната врата се разби с трясък. Последваха изстрели. След това дойдоха писъците. Измъкна се от леглото и приклекна на земята до алуминиевата дограма, разделяща стаята от главното помещение. Пистолетът вече беше в ръцете му, а дори не си спомняше кога го беше взел от нощното шкафче до кревата. Щорите бяха спуснати и той ги разтвори леко, за да види какво се случва. Писъците бяха на една от проститутките. Лицето й беше изкривено от ужас. Едрите й гърди се поклащаха над пихтията, която беше останала от главата на Симеон. Последва изстрел и тя се строполи върху тялото на мъжа, които беше възседнала. Станислав се опитваше да се изправи от земята, подпирайки се за един от рафтовете пълен със стока от магазина. Притискаше корема си, стенеше. Един от мъжете се приближи до него. Допря цевта на пистолета си до главата му и стреля. Мирослав не се виждаше никъде.

Дани се беше вкопчила в него. Стискаше го толкова силно, че ноктите й бяха потънали в плътта му. Очите й бяха огромни и уплашени.

– Не им позволявай да направят нещо с детето ни – повтаряше истерично в шока си.

– Няма да им позволя да ни го отнемат – каза той, но така и не успя да спази обещанието си.

Нападателите нахлуха в стаята. Първите двама му бяха непознати, но не можеше да обърка едрото ченге, което влезе след тях.

– Ники, виждам, че не си с униформа.

– Може да се каже, че заработвам нещо допълнително. Ще те помоля да оставиш бавно и внимателно оръжието си на земята.

Направи каквото му бяха наредили. Даниела плачеше тихо до него. Мозъкът му работеше на бързи обороти , опитвайки се да измисли благополучен изход от създалата се ситуация.

– Ако беше казал, че парите не ти стигат, щяхме да измислим нещо по въпроса – каза, усещайки как тялото на жена му трепери до него. – Не беше нужно да правиш всичко това. Парите са в раницата до нощното шкафче. Вземи ги и да забравим, че тази нощ си бил тук.

– Ще ги взема, но проблемът не е само в парите, приятелю – мъжът въздъхна, сякаш намираше създалата се ситуация за крайно неприятна. По студеното и сдържано изражение на лицето му, Божидар разбра, че тази нощ ще ме е последна. – Твърде много започнахте да се набивате на очи. Има хора, на които това не им харесва.

– Жена ми е бременна, човече. Разбирам те, но все трябва да има начин да се разберем по между си. До сега сме го правили, защо да не успеем отново.

– Съжалявам, момчето ми. Има неща, за които не можеш да се спазариш.

Мъжът вдигна оръжието си. Първият изстрел го улучи в корема и го повали на земята. Дани изпищя и коленичи до него. Вторият изстрел не беше предназначен за него; той уцели жена му в сърцето и тя падна на една страна. Николай се надвеси над нея и последва третия, който беше в главата й.

– Ще съжаляваш за това, свиньо долна! – изкрещя Божидар, обгърнал с ръце безжизненото тяло на жена си. Главата й висеше на зад, а кръвта и съдържанието й капеха върху прашния балатум.

След това надникна в горещото око на цевта и проехтя четвъртия последен изстрел.

Трябваше да е мъртъв, но някаква непозната сила го беше оставила жив, или поне толкова жив, до колкото бе възможно. Беше тихо, усещаше кръвта на Дани по себе си. Тялото й лежеше отпуснато и безчувствено в ръцете му. Усещаше промяна в себе се. Трябваше да има болка, но такава нямаше. Изправи се и я погледна. Виждаше само бездушна обвивка и спомен за живот, който вече оставаше изгубен за него. Излезе от стаята и прекоси халето, докато излизаше от склада. Тялото на Симеон лежеше върху бюрото с мъртвата курва отгоре му. Кръвта им се сливаше върху дървения плот и се стичаше на земята. Станислав още стискаше рафта, а съдържанието на черепната му кутия се процеждаше през голямата дупка която зееше в тила му. На вън вече беше почнало да се развиделява. Оранжевото зарево на слънцето блестеше на хоризонта.

Божидар влезе в Мерцедеса и погледна отражението си в огледалото за обратно виждане.

Дупката от куршума в челото му бавно се затваряше. Приличаше на трето око, което сякаш се взираше критично в него. Беше оставил плик с пари в жабката на колата, когато се увери че още е там, потегли. Първо трябваше да открие Мирослав, след това щеше да мисли за всичко останало.

5.

Мракът се спускаше около него. Спомените гаснеха като догарящи свещи, но все пак остана един, който упорито драпаше да се разкрие пред него за последно.

На времето, когато беше още тринадесет годишно дете, живееха в квартал Трошево.

Баща му работеше към ВиК Варна, а майка му в хранителен магазин близо до блока. Съседката им беше възрастна жена. Мъжът й беше починал отдавна. Брачния живот не я беше дарил с благословията или проклятието да има деца, така че тя беше останала сам сама. Най–вероятно,

поради това стечение на обстоятелствата, тя се беше привързала изключително много към котките. Събираше ги от улицата и ги приютяваше в дома си. Този процес продължи известно време и не след дълго, котките обитаващи апартамента й, наброяваха двадесет. В един момент, ужасната миризма, която се носеше от апартамента й, плъзна и по стълбището. Вонята беше толкова силна, че се усещаше още щом пристъпиш входната врата на блока. Жителите от всички етажи свикаха събрание, на което беше решено, че на това безразборно приютяване на улични животни, трябва да се сложи край. Събраха се подписки, пуснаха се жалби и след много скандали и убеждавания от страна на развълнуваните хора, жената беше принудена да изпъди домашните си любимци. Тя беше толкова съкрушена, че все пак и позволиха да запази една от котките си – едър, черен котарак на име Пешо. Това животно беше като въплъщение на Сатаната. Нравът му беше толкова лош, че ако сглупиш и се приближиш твърде близо до него, рискуваш да си тръгнеш с множество драскотини по ръцете и краката.

Един ден Божидар се прибираше от училище. Подсвиркваше си някаква мелодия и подритваше ситните камъчета по пътя, когато го видя. Котката рядко напускаше апартамента на жената, но щом се разгонеше се хвърляше върху клоните на високия орех, който растеше до терасата на старицата и слизаше на улицата в търсене на благосклонен женски представител от своя вид или за да се сбие с някой друг мъжки котарак. Животното беше едро и добре гледано, така че свадите обикновено завършваха в негова полза, а опонента му бягаше някъде да си ближе раните или да умре от тях.

В този слънчев и прохладен ден, Божидар видя въпросния котарак приведен ниско над земята.

Пред него имаше гълъб и той го дебнеше внимателно, като пристъпваше едвам–едвам с лапите си. Пешо не даваше никакви признаци, че беше усетил присъствието му.

Божидар спря. Винаги беше мразил тази противна твар, а сега тя беше пред него на пътя и не го виждаше. Реши, че по–добър случаи за отмъщение от този няма да получи никога повече и бръкна в раницата си. Извади прашката и една стоманена сачма от лагер. Когато баща му ремонтираше стария Москвич в гаража, често оставаха такива безценни съкровища и ето че сега се беше паднал сгоден момент да ги ползва. Прицели се малко над главата на животното и опъна силно ластиците на зад. Котаракът приклекна на задните си лапи, приготвяйки се да се нахвърли върху нищо не подозиращата жертва и той пусна ластиците. Сачмата полетя на пред.

Божидар затаи дъх и за миг реши, че е пропуснал мишената, а в същност се оказа, че е направил най–точното си попадение до сега. В главата на животното зейна дупка, то наистина успя да отскочи, но тупна отново на земята и лапите му зашаваха конвулсивно върху тротоара – сякаш дори в смъртта си продължаваше да преследва своята жертва.

Божидар се приближи до котката и я подритна. Животното се търколи на една страна и спря да се движи. Изведнъж го обзе страх, че някой може да го види и да му се скара. Това не беше толкова страшно, но искаше да си спести неприятностите, които щеше да има после, когато баща му разбереше какво е направил.

Огледа се наоколо. Нямаше никой, но когато погледна към блока видя , че старата жена беше излязла на терасата и се взираше в него. Сърцето му сякаш слезе в петите, а тя не спираше да го гледа с безжизнения си поглед. Не се прибра в къщи, вместо това побягна на зад и обикаля цял ден, докато не намери смелост да се върне обратно. Вече се мръкваше. Забеляза, че котката я няма върху тротоара. Старата чанта не се виждаше на терасата. Отдъхна си и влезе във входа. Качи се по стъпалата до третия етаж и когато стъпи на площадката замръзна.

Жената го чакаше пред открехнатата врата. Бялата й коса се спускаше около крехките й рамене, а във воднистите й очи пулсираше някаква противна мътилка.

Колкото и да беше голямо желанието му да се шмугне покрай нея и да се скрие зад бетонните стени на дома си, усети, че е неспособен дори да се помръдне. Сякаш дъртата вещица го беше хипнотизирала. Кокалестите й ръце се стрелнаха на пред и го сграбчиха за пред мишницата с неподозирана сила. Ноктите на ръцете й бяха дълги и извити. Тя заби този на палеца си в меката му плът и направи тънък разрез по дължината на ръката му. Ситни капчици кръв обагриха нараненото място. Божидар си помисли, че сигурно ще се наложи да му отрежат ръката след тази случка и ужасът го завладя напълно. Тя го придърпа към себе си. Дъхът й беше ужасен. Смърдеше на леш, сякаш нещо беше умряло в устата й. Тънките й устни разкриха разкривените й разклатени зъби, когато му заговори.

– Ти никога няма да видиш плода на своето семе. Единственото което ще донесеш на хората, които обичаш е болка и страдание. Смъртта не ще те застигне, но сърцето ти ще умре и само мракът ще пулсира във вените ти. Ще останеш сам и няма да знаеш, дори кой си бил.

Божидар отдръпна рязко ръката си, при което нокътят направи дълга драскотина по кожата му.

– Махни се от мен, дърта вещице!

– Спомни си думите ми, когато всички други спомени те напуснат и бъди проклет.

Божидар побягна към вратата на апартамента и когато я затръшна зад гърба си, се облегна разтреперан върху желязната и повърхност. Усещаше учестените удари на сърцето си. Ушите му пищяха. Погледна ръката си. Тънка струйка кръв се стичаше по дългата драскотина и капеше на земята. Сега, когато озъбената вещица не беше на среща му, раната не изглеждаше толкова страшна. Родителите му го посрещнаха разтревожени и притеснени. Баща му, който представляваше рационалната част на тяхното семейство, му говореше нещо, а майка му викаше и плачеше.

На следващия ден, когато отиваше на училище, видя входната й врата отворена. Една рижава котка се шмугна между краката му и влезе в апартамента. Божидар бутна вратата и пристъпи в тесния коридор. Домашните й любимци се бяха завърнали. Щъкаха навсякъде и усещаше острия неприятен аромат на урината им. Една бяла котка беше застанала пред вратата на спалнята и ближеше педантично лапичките си. Козината й беше мръсна и покрита със странни червеникави петна. Тя явно не сметна присъствието му за заплашително и продължи невъзмутимо да се почиства. През открехнатата врата виждаше, че всички предишни обитатели на този дом, се бяха събрали в спалнята. Суетяха се около леглото и възрастната жена, която лежеше в него. Тялото й не помръдваше. Видя в ръцете й трупа на черния котарак. Животните се хранеха настървено с плътта на старицата. Една шарена котка се изправи от гърдите на жената. От муцуната й капеше кръв. Тя го погледна, облиза се и продължи заниманието си.

От лицето на дъртата вещица не беше останало почти нищо. Видя само една окървавена, разкъсана плът, която се беше превърнала в храна за любимците й. Изпищя и избяга от апартамента. Не сподели на никого за премеждията си. На следващия ден откриха каквото беше останало от нея и отнесоха трупа й. Жилището остана пусто дълго време. На края една млада двойка го купи и като че ли хората започнаха да забравят за старата жена и ужасния начин, по който се беше разделила с живота си. Божидар никога не забрави, не забрави и последните й думи към него – безмилостната й присъда, която отекваше в съзнанието му до ден днешен.

Мракът го поглъщаше бавно, но сигурно. Спомените му станаха хаотични и чезнеха един след друг – сякаш целият му досегашен живот беше изписан лист хартия, който някои заличаваше методично с гумичка. Но думите на старата жена останаха чак до самия край и като че ли я чу отново миг преди всички светлини да угаснат.