РАЗЛИЧНИТЕ
Воцлав беше готов да се ядоса:
Зоя се разплака. Останалите от племето мълчаха търпеливо.
Тя не си призна. Болеше я от отношението, което баща ѝ проявяваше. И от споменаването на майка ѝ, най-любящото същество, живяло някога.
Вече не ѝ пукаше какво мисли той. Време беше да мисли самостоятелно. Следващите думи обаче я смразиха:
В очите на всички Зоя видя неодобрение за постъпката си. Щяха да я изгонят като нищо, за една игла. Поне Антонио да беше тук! Или да знаеше, че още е жив, че ще се върне.
Той със сигурност щеше да я подкрепи. Или и него щяха да принудят да приеме дара? Тези хора бяха корави, така оцеляваха. И спазваха традициите.
Сълзите ѝ не спираха да текат. Беше ужасно самотна, застанала пред цялото племе. Заради една игла.
Изнудиха я. С мълчание.
Без да продумат, всички тръгнаха към Храма. Бутнаха стената на друго място и един панел, вдлъбнат като легло, плавно се плъзна навън.
В края му имаше форма за полагане на главата. От там изкачаше игла и се забиваше за няколко секунди над тила на лежащия.
Не беше истина, че никой не е умирал в такова легло. Зоя лично гледаше, когато Дерек заповяда да сложат един мъж, само че с лице надолу, за наказание. После го вдигнаха, още преди кървавата игла да се прибере.
Мъжът обезумя, кръв шурна от очите и ушите му и умря след нечовешки мъки. Тежка гледка за всяко дете.
Зоя легна разтреперана, помогнаха ѝ да намести главата си правилно. “Мразя ви”, искаше да изкрещи, след което зачака всичко да свърши. Каквото стане. Искаше само да види Антонио отново.
Времето забави ход, почти спря. Хайде, къде беше проклетата игла? И боговете ли се отрекоха от нея?
Зоя почака още, вперила поглед в небето, докато множество ръце не я вдигнаха. Опразнен, панелът не се прибра, както ставаше винаги.
Марина вече се осмели да проговори, бършейки сълзите на безпомощното момиче:
Зоя събра сили да изтърка очите си с ръкав. Не осъзнаваше какво се случи. Кое бяха чули боговете, молбите или проклятията ѝ? Щеше ли племето да тръгне от храм на храм, докато някъде глупава игла все пак продупчи главата ѝ?
Горе, върху Храма, стоеше Антонио. На същото място като предния път.
Зоя пак се разплака, този път от щастие. Нямаше да се опитва да го застреля отново. Затича се към него и успя да поеме дъх едва когато се озова в прегръдките му.
Той също не изглеждаше на себе си, но поне я стисна силно и не я пускаше.
Тя вдигна очи към него:
***
След като откриха врата с надпис “Манипулационна”, Джон изгони Антонио.
Джон затвори вратата след себе си и Антонио остана сам в безличния коридор. Пое към края му, друга посока нямаше. Една позната врата го чакаше и се отвори пред него.
Вътре таблото светеше на числото две. Антонио протегна ръка към стрелките и застина. Все още някои отговори му липсваха.
Натисна стрелката надолу и броячът започна да отчита бавно. Щом стигна до четиридесет, спря, нямаше повече. Вратата се отвори.
Същият коридор, пуст и враждебен. Без врати, но имаше нещо, което предния път не бе забелязал, защото бяха твърде ниско. Табелки. Антонио тръгна и започна да чете - Мириам 835, Густав 820, Ян 864, и така нататък, имена с номера, каквото имаше и той.
Когато стигна до табела Антонио 842, не можа да продължи. Призля му и трябваше да се облегне на стената. Зад нея живееше наследникът му, неподозирайки за живота навън, хранеше се, спеше и обикаляше в Света, нахлузил шлем. Може би Мириам го поздравяваше. Може би и той бе Пазител.
Нямаше повече време. Джон му каза да бърза, ако не иска да остане вечно тук. За следващите осемдесет процента.
Веднага се добра до таблото, натисна стрелката нагоре и броенето започна, от четиридесет към Зоя.
***
Сега стояха прегърнати, зареждайки се един друг. Не смееха да се целунат, цялото племе ги гледаше.
Слязоха от Храма, хванати за ръце. Франко чакаше, Антонио му отговори:
Връщането в планината беше като траурна процедура. Всеки имаше над какво да помисли и свои чудовища, които да прогонва. Дълго, след като се махнаха, една врата на Храма се отвори и човек, който не бе влизал, пристъпи извън нея. Усмихна се, изсмука пакетче храна, после се изпика доволно от стената.
Джон вече не съществуваше. Новият тепърва щеше да си избира име. Нещо различно.
***
Естел и Исмаил ги посрещнаха с радост. За тези две седмици коремът на бъдещата майка беше наедрял значително. Не знаеше какво се е случило при пътуването, затова щипна щастливо бузата на Зоя:
Отнесеното “благодаря” озадачи Естел.
отдалечи.
Мъжете не бяха толкова словохотливи. Само потупваха Исмаил по рамото, минавайки край него. Единствено Антонио се спря:
Вечерта седнаха заедно, вече на маса с дълги пейки, под стабилен навес. Жените сготвиха супа, която всички излапаха набързо, докато е още топла.
Последната реплика, подхвърлена от Трак , накара цялата маса да се залее от смях. Зоя обясни на Антонио, че брабакът е напитка, от която ти става весело и леко, стига да не прекалиш.
Никой не се усмихна този път. Погледнаха скришом към Зоя и продължиха да се хранят. Сякаш я прободоха.
Тя се доближи до ухото на Антонио и прошепна:
През нощта си легнаха в нейната къщичка, Воцлав се бе преместил при Марина. Антонио делеше един покрив с Ханс, под чието ръководство бе изградено всичко, но досадното хъркане го будеше по няколко пъти на нощ.
Зоя не хъркаше. Не, че спаха изобщо. Лежаха на една страна, прегърнати, Антонио бе заровил нос в косата ѝ. Този мирис му стана любим. Дремеха на прекъсвания, като не смееха да помръднат, да не развалят магията. На него това му бе достатъчно. На нея, не.
Естел роди след няколко дена. Воцлав ѝ помогна, имаше опит с няколко раждания. Щом момченцето проплака, всички бяха радостни, а Исмаил можеше да преобърне планината от щастие.
На новоизлюпения баща не му пукаше, нали имаше син!
Зоя и Антонио гледаха да са заедно при всяка възможност. Сега очите ѝ светеха и ей така му сподели:
Антонио знаеше какво е дъщеря. Същото като Зоя, но по-малко. И той си мислеше, че някога ще има дъщеря. Същата като Зоя, ако може, нищо, че ще е по-малка. Щеше да е добър баща. Не като Воцлав.
© Венелин Недялков Todos los derechos reservados