Развълнувах се днес и ми се прииска да разкажа вълнението си на баба. Вдигнах телефона и й се обадих. Говорех толкова бързо, че чак въздух не ми стигаше, а тя кротко стоеше на отсрещната линия и мълчеше.
Разказах й как хората се припознават в мен и колко е особено чувството, когато ми кажат, че съм директна в изказа си, като Буковски, и лирическа, като Яворов.
- Никога не бих имала смелостта да се сравня с тези две големи личности. Та аз съм само една прашинка! - въздъхвам накрая, а баба след още малко мълчание казва:
- Исабел Алиенде е казала: "Подари ми нещо скъпо, като Душата си. Тела на безценица има ежедневно!" ... Това правиш и ти. Появяваш се някъде и подаряваш душата си. И го правиш с лекота, и без да очакваш нищо в замяна. Много хвалебствия ще чуваш. Някои ще са искрени, а други ще са прах в очите ти. И ще има много, които няма да вярват в теб. Това ще са моментите, в които ще си събираш парчетата и ще си тръгваш. Малка, ранима и счупена. Но това не трябва да те отчайва. Не трябва и да те спира от това да намериш себе си. В две неща трябва да си сигурна, обаче, и те са, че един ден хората ще разказват как са те срещнали, а тези, които са ти подарили душата си, докато са прегръщали твоята - ще останат (без колебания, и без съмнения).
Послепис: "Никому не можех да предложа нищо повече от собствения си хаос", Джак Керуак
© Todos los derechos reservados