Полунощ отдавна минаваш. Нощта беше топла и безлунна. Плочките - мокри от летният дъжд спрял преди минути. Пешеходната зона на центъра бе пълна с пъплещи надолу и нагоре хора, влизащи и излизащи от заведенията, наредени едно до друго. Отвореше ли се някоя врата, мигом кълбо от смесени звуци се изливаше на паважа. Едни бързаха, други седяха по пейките, трети просто вървяха безцелно, наслаждавайки се на приятната вечер. Лампите, високи стълбове инкрустирани с ковано желязо и лампиони приличащи на средновековни улични фенери, хвърляха оранжево-жълти лъчи върху течащият живот под тях. А аз, както винаги, продължавах да вървя бавно сред хората, наблюдавайки ги. Опитвам се да ги разбера, а това никак не бе лесно за такъв като мен. Едни ме отминават без дори да ме погледнат, други се блъскат в тялото ми и продължават напред, сякаш нищо не се е случило. А аз продължавам да крача бавно.
На една пейка ето там, малко напред и в дясно седи мъж който отчаяно е сграбчил гърлото на почти празна стъкл ...