Ива нервно се вглеждаше в ръцете си очаквайки присъдата.

-          Най-много седмица… може би две…- д-р Стаматов го каза някак небрежно – Все пак е нещо. Някои нямат и толкова.

Дали някога беше мислила за смъртта? Да, определено. Всеки някога е мислил за тези неща. Почива някой на твоята възраст преждевременно уж, и ти се замисляш за своя ред във Вселената. Има ли го няма ли го? Дали е случайност или небрежност. Кой и какво се разпорежда с всичко това? Едно е сигурно всички пътуваме натам, рано или късно.  Дали очакваше съчувствие? Не. Пълзейки по пътеките на здравно осигурителната каса, отдавна не се надяваше на нещо такова. Някак ги разбираше. Ако проявяваха състрадание към всеки който умира, днес животът им щеше да бъде изпълнен със скръб… е човек просто претръпва. Гледайки смъртта в очите просто спира да ти прави впечатление, вероятно.

Качи се в колата си и просто потегли. Напред към последните дни от живота си. Никой нищо не знаеше. Така беше по-лесно. Мразеше сбогуванията. Тъмните и очи се изпълниха със сълзи. Гневно отметна един кичур от непокорната си черна коса който се опитваше да скрие бледото и слабо лице. А толкова и завиждаха колко елегантна е станала…  Смартфона и завибрира настоятелно. Ани! Отби за да отговори.

-Да… - опитваше се да звучи нормално

-Хей Ив! – гласът на Ани беше изпълнен с вълнение – какво ще правиш този уикенд?

-Ами… нямам планове…

И така се започна началото на края.

Работейки във голяма софтуерна компания Ани водеше нетипчно бохемски начин на живот. Танцуваше до късно по дискотеките, не жалеше алкохола и цигарите, завръщаше се в ранна утрин и обикновено закъсняваше за работа. Това никога не и създаваше проблем, защото чаровната дългокрака блондинка за учудване на всички бе и отличен програмист. Просто талант.

-          Имаме интересно попълнение тук… - по гласа и се усещаше че е очарована  - Поканена съм на вип парти в една луксозна вила… но… знаеш не мога без теб!

Да, Ива знаеше. Ако някой избраник откажеше на Ани което все пак се случваше понякога, някой трябваше да я спре да се напие и да съсипе нечий семеен живот… този на бившия. Милата и съквартирантка си имаше и тъмна страна от която самата тя се страхуваше. В такива моменти единствено Ива беше стената  между нея и пороците и.

-          Да, разбира се ще дойда – „Ще дойда и този уикенд помисли си Ива, но кой ще бъде зад теб после не знам…”

-          Ок! На това се надявах! Искам го този Ив! Довечера ще говорим! Чао!

-          Чао!

Ива знаеше че няма да говорят довечера. Те всъщност не говореха. Тя бе само информирана къде и как трябва да присъства.

Този път не се опита да спре сълзите си, остави ги да размажат гримът и.

„Аз съм просто куче пазач. Нали? Не пия, не пуша а умирам?! Не е ли ирония?!”

За първи път във живота и я връхлитаха такива тежки мисли. Никога преди не беше гледала на нещата по – този начин. Никога преди не беше мислила че ще умре на 28… Какво променяше датата на смъртта ти? Много? Всичко.

-Ив? – Ани я гледаше учудено-  Къртиш! Каква промяна само!

Ива знаеше че „кърти” все пак използваше огледалото… понякога. Страхотните високи обувки, впития черен панталон подчертаващ идеалната и фигура, лъскавия оскъден потник с голямо деколте… всичко изглеждаше така предизвикателно… А обикновено беше просто сивата мишка. Сянката на своята спътница. Не и този път. Нещо в нея се бе преобърнало на 360 градуса. Не само дрехите бяха различни, тя беше друга.  

Тънките и студени пръсти сякаш потънаха в топлото му ръкостискане.

-          Аз съм Дейв!

-          Аз съм Ива, приятно ми е.

Акцентът му беше толкова очарователен колкото и самия него.  Високият рус американец с топлите сини очи беше мишената на Ани. И не само нейната. Не можеше да не забележи „дискретните” погледи на повечето мацки наоколо.  А той просто продължаваше да държи ръката и, и да се усмихва. Очите му говореха много повече отколкото можеше да каже на български. Дежавю? Любов от пръв поглед? Принципи? Шесто чувство? Да имаше мнение и за тези неща. Вечерта се очертаваше интересна.

„Нека по – добрата спечели.”  Този път Ива не мислеше да стои в ъгъла. Имаше някои смели идеи и уверено се насочи към бара.

-          Какво да бъде? – барманчето я оглеждаше недискретно.

-          Ммм… текила? Шест.

С няколко сръчни движения младежът подреди шотовете пред нея, постави чинийката с лимоните и солницата.

-          Текила – Дейв небрежно се облегна до нея на бара. -  Хубаво, много хубаво.

Това че я последва е добър знак помисли си Ива.  Погледна го предизвикателно в  очите:

-          Ще пиеш ли с мен? – зададе въпросът си на английски убедена че едва ли е научил повече от 5 думи на български.

-          Защо не – Дейв задържа погледа и без притеснение и се усмихна широко показвайки идеалните си бели зъби. Вдигна една от малките чашки и внимателно я удари в тази пред нея. – Наздраве!

-          Наздраве!

Ива взе един от резените с лимони и го погледна в очакване. Дейв обаче просто я наблюдаваше с любопитство. Тя разтърка лимона върху ръката си посоли мястото и леко прокара езика си, изпивайки шота на екс. След нея той глътна своя небрежно пропускай подготовката.

-          Какво работиш? Не съм те виждал във фирмата?

-          Програмист съм, но в момента безработен. – Всъщност беше решила в понеделник да си подаде молбата за напускане. – тук съм заради Ани.  

Като че ли призована от изричането на името си Ани се появи и собственически постави ръка върху рамото му.

-          Дейв! Ела при нас! Ти си душата на колектива!

-          Разбира се, но след малко, пием текила тук – той посочи към останалите четири шота.

-          Да помогна тогава!

 Ани беше като хищник който захапе ли, преследва до край. Изгълта четирите шота удари чашките в бара и го повлече към удобния диван на който имаше само едно място – за него. Ива както обикновено бе удобно игнорирана.

-           Дай още шест – усмихна се кисело на барманчето.