Наследникът
Според определената дата Свилена трябваше да роди всеки момент, но признаци за това нямаше. Имаше десетдневен срок за наблюдение и, ако не стане, налагаше се да влезе в болницата за предизвикване на раждането. Чувството на тревожност я беше обзело, както в самото начало на бременността, но вътрешно се надяваше, че когато на бял свят се появи безценното ù момченце, всичко ще се нареди както трябва. Мъчеше се да си го представи как изглежда, колко е мъничко, как ще изплаче, ще познава ли гласчето му, сред тези на другите бебета?
- Господи, моля те за здраво и нормално дете, не искам много, нали?
Спомни си как се стягаше с ластични колани, за да прикрива порастналия си корем и с колко страх съобщи на Здравко за проблема, пред който се бяха изправили. Каквото и да беше неговото решение, тя знаеше за себе си - с баща или без него - щеше да роди и отгледа това дете.
Когато му каза - спомни си, беше през обедната почивка - той остана като втрещен. Не говориха много, може да се каже - почти нищо. Изненадата му дойде малко в повече, но той излезе свестен мъж.
- Ще измислим нещо, не се тревожи! - Въздъхна и напусна стаята…
На другата сутрин се появи блед, явно не беше мигнал цялата нощ и на свой ред извести:
- Можем да се оженим, друг изход няма, предвид напредналата ти бременност. Явно си искала детето, щом не си ми казала още в началото.
Спомените нахлуваха в главата и… Не знаеше как да му каже, страхуваше се да не я напусне, да я накара да направи аборт... Но пък, ако изгубеше него, щеше да има неговото дете за цял живот…
- Милият! Какъв отговорен съпруг и баща вероятно ще бъде той? - изпитваше и обич, и уважение, и състрадание към него.
Откакто са заедно, той беше почти винаги угрижен. Стараеше се да бъде нежна и любяща, да не го натоварва с женските си проблеми и въпреки това усещаше тъгата му.
Наследникът се появи на бял свят навръх Великден. Раждането се оказа трудно, но, с оперативна намеса, лекарите успяха да спасят и майката, и детето.
По време на операцията, която според него трая цяла вечност, той не напусна болницата, където изживя поредния голям стрес… Предупредиха го, че детето е добре, но живота на майката е в опастност!
- Как? Какво? – умът му не го побираше. Със сетивата си усещаше, че точно това може да бъде божие наказание – синът му без биологичната си майка. Молеше се неистово това да не се случва. В момент на отчаяние отправи клетва, че ще бъде най-верният съпруг и грижовен баща, че никога няма да разочарова своята съпруга...
Стресна го гласът на лекарката, която го уведомяваше, че може да ги види и двамата.
Когато пое сина си на ръце, неописуемо чувство на радост, непознато досега, го завладя, не искаше нищо повече от живота.
Енергията, която излъчваше при срещите с Маруся, беше нищожна пред това, което сега му се случваше… И, все пак, защо си спомни за нея?
Всъщност, освен лудориите, които вършеха и се забавляваха, нищо повече не го свързваше с нея. Тя едва ли можеше да бъде майка, помисли изненадващо защо.
Малкият Стефан беше с дълга черна косичка, беличък, с правилни черти. Здравко усещаше мириса и присъствието на детето, имаше за какво да се гордее със себе си… Не позволи чувствата да го обсебят, да загуби толкова стойностни неща, които съдбата му беше отредила, не нарани и хората, които го обожаваха и обичаха.
Свилена, току-що излязла от упойка, измъчена от тежкото раждане, гледаше с признателност съпруга си, взел на ръце техния син - живото олицетворение на тяхната любов.
Синът му – неговият наследник, негова плът и кръв… Всякакви колебания относно семейството му се изпариха в този момент.
Настъпило беше началото на новите отношения в семейството и краят на една измислена младежка илюзия за любовта - „голямата, незаменимата, вечната и святата човешка любов”...
Следва...
© Димка Първанова Todos los derechos reservados