НАДБЯГВАНЕ  С  ВРЕМЕТО

(разказ)

Камелия Мирчева

Психолози като Лия Кацарова само за един ден се сблъскваха с трагедии и тайни, които другите хора едва ли виждаха за цял живот.

Някои нейни колеги проявяваха прекалено голямо съчувствие към клиентите си, а други - пълно безразличие. Някои от дълго практикуващите психолози се превръщаха във забавни циници, а други ставаха толкова безсърдечни, че трудно се трогваха от каквото и да е било.

Лия познаваше много психолози, които  изпадаха в депресии от безсмислието на  живота и стигаха до границата на лудостта. Имаше и такива, които поемаха безсмислени рискове в работата си с цел изследване на човешката душа. Самото поемане на рискове им действаше толкова по-възбуждащо, колкото повече се приближаваха до границата на допустимото в отношенията между терапевта и клиента.

За себе си Лия беше намерила границата, в която да бъде полезна на клиентите си. През последните години си беше  създала железни правила, които не нарушаваше при никакви обстоятелства. Едно от тези правила беше да не приема повече от пет човека за деня.

Лия можеше да си позволи да работи по-малко, тъй като бе един от скъпо платените психолози. Винаги я търсеха повече хора, отколкото тя можеше да приеме. През последните години  ги насочваше към няколко по-млади и амбициозни свои колеги, които току-що бяха започнали да изграждат своята практика.

От доста години Лия бе подредила живота и работата си в една система от собствени правила и принципи, приети  на базата на натрупан професионален опит и житейска мъдрост. Винаги, когато нарушаваше някое от тях,  следваха безсънни нощи и много въпроси за размисъл. Не че тя не променяше правилата си. Правеше го, но само, когато това бе необходимо.

Денят бе топъл. Един от тези септемврийски понеделници, в които човек се чувства отпуснат и странно тъжен. Листата на дърветата бяха накапали по улиците на града и създаваха усещане за безнадеждно изтичащото време на последните слънчеви есенни дни.

Лия  влезе в кабинета си и чу звъна на телефона. Когато разговорът приключи, тя се замисли за жената, която щеше да я посети след няколко часа. Имаше нещо особено в гласа й, далечно и същевременно познато. Звучеше особено. Жената не се представи, просто помоли за час.

Лия си запали цигара и се запита какво беше това, което я накара да приеме жената след определеното си работно време. 

В миг се сети, че днес за втори път наруши свое  правило. А това вече беше сигнал, че нещо не е наред.

Сутринта, докато пиеше кафето си Лия потъна в спомените си. Сети се за един специален човек в живота си, с когото се бяха разминали.  Бе прогонила мислите си за него, въпреки тъгата и болката. „Мъжът на моя живот” - с тиха тъга констатира тя.

Мъжът, който предпочете да тръгне и търси идеалното място, където би искал да живее, вместо да остане с нея и да й позволи да сподели живота му. Той беше най-невероятното човешко същество, което бе познавала. Той  я беше накарал да изживее най-красивите си чувства. И въпреки това й беше казал:

-  Между нас е възможно да има само приятелство. Не изпитвам други чувства. Не искам да те загубя, но само като приятел.

 И тръгна да търси себе си и онова място, в което би искал да остане. Обикаляше света. Обаждаше се от различни места – Париж, Рим, Мадрид, Толедо, Барселона, Букурещ, Ню Йорк, Атина…

В началото тя четеше за градовете, в които той живееше. После спря да го прави. Достатъчно й беше да знае, че го има някъде там, в незнайно коя точка на света и че е добре. В последните години редовно поверяваше имейлите си и се радваше, когато й се обади. Понякога си говореха, но всичко ставаше толкова бързо и в движение, че не й оставаше време да мисли.  Беше приела реалността. Него просто го нямаше.

Когато специализира психотерапия, Лия анализира всичко в живота си. Беше преодоляла миналото си и се научи да живее днес и сега.

По време на обучението си проумя много неща за себе си. Преживя отново живота си и си прости за всички допуснати грешки и пропилени възможности.

Научи се  да се приема, обича и харесва, такава, каквато е и това й помогна да се усъвършенства не само в професионален, а и в личностен план. Тогава разбра, че  е получила дар да изпитва любов. И нямаше значение, че се разминаха с единствения мъж, които я  караше да се чувства щастлива, без да знае защо. Бе приела, че любовта е особено състояние на духа, при което ти става леко и топло. Любовта можеше да те пречисти, но и  да те остави да се оправяш сама с обърканите си чувства.

Лия знаеше, че всичко в този живот си има определена цена.  За някои свои избори беше платила прекалено скъпо. На 17 години взе решение, което я промени за цял живот. То промени и остатъка от живота си.

После дълго се лута в търсене на себе си и в отчаяни опити да подреди чувствата си, да преодолее вината си и да намери спокойствието и сигурността, от които отчаяно се нуждаеше. Спря да търси любовта. Просто я заключи в себе си. Скъта я дълбоко в сърцето си и я запази непокътната.

След време срещна добър човек, който я прие такава, каквато е. Благодарение на обичта и подкрепата му Лия  намери покой. А когато се роди детето им, тя прехвърли цялата си любов върху него. Детето я направи пълноценен човек. То запълни една огромна празнота в живота й и я дари с огромно щастие. Това се случи преди 20 години.

Лия погледна жената, която влизаше в кабинета й. Беше дребна, леко закръглена, с неопределена възраст. Изглеждаше програмирано спокойна и овладяна.

- Настанете се удобно и ми кажете какъв е проблемът? - покани я тя.

- Няма проблем. Просто трябва да говоря с някого. Препоръчаха ми Вас. – отвърна жената. - Благодаря Ви за изключението да ме приемете днес.

- Твърде рядко правя това. - отвърна Лия.

- Искам да споделя една тайна, дълбоко пазена тайна.

Жената говореше спокойно и бавно. По начина й на изразяване Лия усети, че е образована. Гласът й звучеше тихо, но не и неуверено. „Всеки човек носи в себе си по една тайна, дълбока, пареща, понякога безумно объркана…” - помисли си Лия и каза:

- Информацията между клиента и психолога е конфинденциална, освен, ако не се отнася за престъпление…

 - Може би има престъпление, но е минала давност и в случая не е наказуемо. Адвокат съм. Всичко това се случи преди 20 години. Бях го забравила, но през последните месеци постоянно мисля за това.

- Какво се случи? – попита Лия.

- Учех в Езиковата гимназия. Имах приятелка, най-добрата ми приятелка. Живеехме в една стая. Тя беше миловидна и наивна. Бе израсла  в малко село, а аз в голям град. Просто се случи така, че ни настаниха  заедно в общежитието. Бяхме в един клас. Казваше се Ина. Чудех се как е попаднала в гимназията, тъй като по онова време това бяха елитните училища.

Лия се замисли. Тя беше учила в Художествена гимназия, която също се смяташе за елитно училище. Спомни си за свои познати, завършили езикови гимназии и се усмихна. Много от тях се бяха реализирали добре, но имаше и такива, които  не постигнаха кой знае какво.

„Всичко зависи от човека, образованието е само допълнително условие, за да успееш, но само то не е достатъчно” - помисли си Лия, но нищо не каза.

- Ина беше умна, това стана ясно още първия срок – продължи жената. – Тя успяваше да запомня голямо количество думи на немски. Нещо, което на мен не ми се отдаваше толкова лесно. Тя беше  магнетична. Всички я харесваха и винаги имаше какво да каже. Това ме дразнеше. Не можех да разбера как тя може да има по-голямо въздействие върху околните, от колкото аз самата. Тогава не осъзнавах, че й завиждах за лекотата, с която постигаше всичко. Не можех да се боря открито с онова, което тя беше, а аз никога не успях да стана. Опитах  да  постигна по-добри резултати от нея в училище. Започнах да чета книгите, които и тя четеше. Но нищо. В нея имаше нещо, с което влияеше на другите, което  дълги години не проумявах. По-късно разбрах, за съжаление твърде късно, че това беше любовта, която Ина носеше в себе си. Тя приемаше хората, такива каквито са и се държеше с тях, сякаш са нещо специално и неповторимо. И те й отвръщаха със същото. Ина беше любов.

Жената погледна през прозореца и замълча.

Лия реши да изчака малко преди да й зададе следващия въпрос. Видя, че погледът й се насочва към празния пепелник, оставен на масата. Усети болката и страха й. Искаше й се да я успокои и да й каже, че страхът може да бъде унищожен, а болката преодоляна, но знаеше, че всеки сам трябва да извърви пътя на преоткриването си.

- Тук пуши ли се? – наруши мълчанието жената.

Лия й подаде пепелника. Жената запали нервно цигарата си.

- Ако искате може да продължите! – внимателно каза Лия.

- Ина се самоуби. Аз можех да я спася, но не го направих. Знаех, че бих могла да й помогна, но не потърсих помощ…

- Кога се случи това?

- Бяхме в 12 клас. Всичко се случи на бала. Но започна много преди това. Виктор беше най-красивото момче в гимназията. Всички момичета тайничко въздишаха по него. Бяхме готови  на всичко, само да ни забележи. Той беше не само красив, умен, но и талантлив. Свиреше на китара и пееше в състава на гимназията. Имаше невероятен глас. В десети клас Виктор започна да идва често при нас. Харесваше ми завистта,  с която момичетата ме гледаха, когато говорехме из коридорите. Не че говорехме кой знае какво. Ина като че ли не се интересуваше от него. Тя си живееше в някакъв свой свят на велики идеали и съвършени неща. Беше бунтарка. Защитаваше разни каузи, а аз исках Виктор. Но неговият интерес беше насочен към  нея. Тя като че ли не го забелязваше. Всъщност, те разговаряха дълго, но тя можеше да говори с всички така, тъй че не изглеждаше да е нещо различно. Не знам кога започна всичко между тях. Сега си мисля, че  е имало нещо, което самите те не са успели да осъзнаят в началото. После започнаха да излизат заедно. Бяха неразделни и много влюбени. Побеснявах от цялата тази история.

Лия  погледна напрегнатата поза на жената. Разбираше, че спомените и причиняват болка, но не направи нищо за да я облекчи, защото знаеше, че човек не може да промени миналото си. Може само да си го изясни. И  когато това се случи е възможно да заживее в настоящето и бъдещето си. Всеки човек се нуждае да преоткрие живота  и себе си. Понякога решенията са трудни, друг път - болезнени, но това е част от пътя към търсене на смисъла...

- Ако искате да поговорим за Вас? – каза Лия.

Тя знаеше, че ако пренасочи за известно време мислите на жената от случилото се преди години ще й даде кратка почивка от спомена и ще я подготви  за най-тежката част от нейния разказ.

- На 48 години съм. Занимавам се с наказателни дела. Имам дъщеря на 14 години. – отвърна с облекчение жената. Бях омъжена  за Виктор.

- Какво стана на бала?

- Те се скараха. Не зная за какво. Караха се толкова ожесточено, че тя се беше разтреперила. Не си проговориха през остатъка на цялата вечер. На сутринта тя си тръгна. Обадиха се, че е починал баща й. Виктор я потърси. Казах му, че е заминала с някакво момче от нейното село. Тя наистина тръгна с момчето, но това беше неин братовчед, който бяха изпратили, за да я вземе за погребението. Когато Виктор ме попита защо си е тръгнала, не му казах истината, а го излъгах, че ми се е сторило, че това е някакво гадже.

 „Нали ги знаеш, там по селата се сгодяват млади” - подхвърлих уж между другото. Все още помня болката, която видях в очите му, когато си тръгна. После той спря да се усмихва, спря да пее. Беше различен човек.

Жената запали още една цигара. Лия  почувства странна тъга. Помисли си за вината и болката. 

- Ина се върна. Беше смазана. Смъртта на баща й променяше плановете и да учи редовно. Попита дали Виктор е идвал да я търси. Отвърнах й, че не е. Гледах ги как се разминават по коридорите на училището. Тя търсеше погледа му, а той я подминаваше безразлично. Слушах я как плаче нощем. Хълцаше, беззвучно захапала възглавницата.  Беше толкова самотна и нещастна, но аз не проявих дори капчица съчувствие. Една вечер той дойде в стаята ни. Тя понечи да каже нещо, но той не и даде възможност   да продължи. Посочи ме и каза, че едва при мен и че искал да изпием по едно кафе. Излязох с него. Той говореше само за нея. Не знам какво ми стана. Измислих най-безумната история - как  ми е разказвала за това колко е щастлива с другото момче. Виктор беше бесен, гневен и наранен. Той не беше от хората, които знаеха как да приемат отхвърлянето. Имаше мигове, в които си мислих, че трябва да спра, но не го направих. По-късно той ме изпрати до стаята и си тръгна. Ина стоеше свита на леглото. Погледна  ме с тъжен поглед и нищо не каза. После стана и излезе. Беше късно. Докато си обуваше маратонките, през мен премина неясен страх и предчувствие за нещо лошо. Помня очите й. В тях имаше молба и отчаяние. На сутринта разбрахме, че  е блъсната от кола и е в болница. Беше изпаднала в кома. След няколко дена Ина почина, без да дойде в съзнание. Приеха, че това е нещастен случаи, но аз знам, че тя  просто се е хвърлила под гумите на онази кола.

- Би могло наистина да е било нещастен случай? – тихо каза Лия.

- Не е. Онази вечер тя е отишла при Виктор. Поискала да говори с него, но той просто й затворил вратите. И тя побягнала в нощта.

- Той ли Ви разказа за това?

- Да. След училище той отиде в казармата, а аз бях приета в Юридическия факултет. Отново се срещнахме с него в Университета след две години. Учеше философия. Той беше намръщен и мълчалив. Никога повече не хвана китара. Нещо загина в него след нейната смърт. Беше още по-красив, възмъжал и невероятно тъжен. А аз се опитвах да забравя за Ина, често я сънувах. Вината ставаше все по-непоносима.  Търсех го от време навреме. Пиехме по кафе. С мен, като че ли той се чувстваше в безопасност. На един студентски празник останахме до късно. Призори той ме изпрати до квартирата. Поканих го да влезе. Пихме по чаша коняк и се заговорихме. Тогава той ми разказа за това. Беше толкова самотен и отчаян, а аз все още го желаех. Прегърнах го и така посрещнахме утрото.  Не след дълго той се нанесе при мен. След като се дипломирах, започнах работа в София. Когато и той завърши образованието си разбрах, че съм бременна. Казах му, той ме погледна  отнесено и отвърна: ”Добре, ще се оженим”. Нямаше романтично предложение, нямаше дори намек за любов. Извадихме документите и тихо и безшумно сключихме граждански брак. После отидохме при моите родители и при неговите.

- Как реагираха те? – попита Лия

- Майка ми непрестанно говореше, че трябва да има сватба, но постепенно се отказа от тези си идеи. Баща ми нищо не каза. Неговите родители просто приеха новината.

- Какво се случи после?

- Загубих детето. Приех го като наказание за това, което извърших. Години наред се опитвах да забременея и когато  Виктор каза, че иска развод, това се случи. Остана с мен, заради детето. Изглеждахме добро семейство. Не се карахме, не си повишавахме тон, но  и не се смеехме. Просто всеки живееше със своята болка. Живеехме заедно, но далечни и чужди, като двама непознати. Много пъти исках да му разкажа истината, но знаех, че ще си тръгне. Знаех и това, че щеше да ме намрази и да вземе детето ми. Ако разбереше истината нямаше да намеря сили да се боря за родителските права.

- Обичахте ли го? – попита Лия.

- Не знам. Какво значи да обичаш? - вместо отговор попита жената и продължи - Ако любов означава да направиш някого щастлив, значи не съм го обичала, защото той бе най-нещастният човек, когото познавам. И най-лошото е, че аз също бях нещастна. Вината ме разяждаше. Бях внимателна с него, мила, добра, толкова, доколкото можех. Грижих се за всичко. Исках да го накарам да се усмихва. Исках да го чуя да пее, но това не се случи никога. Много съм мислила, защо  излъгах? И какво би станало, ако не бях постъпила по този начин? Не намерих отговор. Никога повече не проговорихме за Ина, но нейната сянка беше сред нас.

- Възможно ли е това да е било плод на Вашето чувство за вина?

- Не знам. Той просто беше някъде другаде. Никога не усетих  да ме гледа, по начина по които гледаше Ина. Ревнувах от нея. Ревнувах от неговите спомени. Но нищо не казвах. Преглъщах всичко и се опитвах да бъда още по-добра с него. Но това не променяше нищо.

- Какво Ви накара да споделите всичко това? – попита Лия и си помисли, че няма вечни тайни.

Тя знаеше, че тайната е тежест, която в определен миг става непосилна за човека. И тогава той отчаяно се нуждае от някой, пред когото да говори за всичко, което е носил в себе си.

- Виктор почина тази сутрин в болницата. Имаше левкимия. Болестта се разви твърде бързо. Все още е там. Утре мога да го взема, за да го погреба.

Тези думи свариха Лия неподготвена.  Стана и наля чаша вода. Подаде я на жената. Тя я взе и мълчаливо започна да отпива бавни глътки. След като изпи водата внимателно остави чашата на масата и си запали нова цигара. Ръцете й трепереха, но в очите й нямаше нищо. Празен поглед на човек, който все още не е осъзнал случилото се. Това трая малко повече от миг. Жената се опомни и погледна  Лия.

- Трябва да тръгвам. Предстои ми много работа. А и просрочих определеното време…

- Времето е без значение. Ако искате да поговорим за това как се чувствате?

- Облекчена. Предадох на вас моята тайна.А Виктор?!... Той просто се спаси от болките. Последните седмици бяха много тежки и мъчителни за него. Сега може би е намерил покой.

- А Вие? - въпросът на Лия увисна във въздуха.

Тя разбра, че жената е още в шок. В този миг не можеше да й помогне. Жената стана и тихо прошепна:

- Мога ли да дойда отново? – това не беше просто въпрос, а отчаяна молба.

- Ще Ви приема, когато сте готова да продължим. Само позвънете поне един час преди това, за да отложа другите си ангажименти.

- Благодаря Ви. - промълви жената и си тръгна.

Лия седна на канапето и се замисли за живота и за смъртта, за смисъла и за безсмислието. Отпусна се и за миг затвори очи. И тогава  пред  нея застана онзи специален мъж. „Това е нелепо” - помисли си Лия, докато се опитваше да прогони собствения си спомен. Но той стоеше там и запълваше цялото пространство. Мъжът се усмихваше. Стоеше там и се променяше. беше на 17 години, после на 25. След това нямаше възраст. Беше просто единственият мъж, когото бе обичала. Почувства, че не е сама. Тялото й се изпълни с любов, която извираше направо от сърцето й. Любов, която винаги й бе давала сила. Тя разбра, че усещането за тази любов е  дар, изпратен поради някаква  Божествена милост. Изпита благодарност за това, че бе благословена със способността да обича. Чувството беше толкова чисто и истинско, че самото усещане за него я накара да се усети жива.

Лия спря да мисли. Просто отвори сетивата си и цялото й същество се напълни с топлина. В миг тя проумя, че красивите, неща, които идват отвътре не могат да бъдат загубени. Красивите неща остават в човека, дори когато не са споделени.

Знаеше, че  човек не може да промени миналото си, но може да го проумее, да го приеме и да вземе решенията си как да продължи живота си.

Разбра, че човек може да загуби само нещата, които идват от външния свят. Дори и те не си отиваха безвъзвратно. Те просто се променяха в нещо различно.

Лия отвори очи и стана.  Не знаеше колко време е минало. Бавно отиде до прозореца и го отвори. Навън беше тъмно. Поредната топла, септемврийска вечер си отиваше.

Градът заспиваше далечен и непознат.