Човек се ражда без да знае защо. Започва живота си в стерилна среда и пухени възглавници. Първото му впечатление е плясването му по дупето, после се пристрастява към биберона, после към играчките, после към хората наоколо, които го носят на ръце, после … започват неприятностите – дали защото млякото е студено или защото играчките са прекалено твърди и много трудно се дъвчат. И настъпва чудото – той открива, че може да изразява радост от прегръдките или да се сърди …
Това са му първите коментари – смях или плач. После настъпва… тоест първото, което човечето осъзнава, че има неща, за които
всички околни са му длъжни, а от него не се иска нищо
С времето коментарите му се разнообразяват, започва да хвърля, хапе, рита, цупи, вика … до момента, когато започва да говори! Тогава… (от личен опит) казва:
Дай!
По нататък следва много динамично развитие на коментарните му способности – прегръдки, юмруци, мили или гневни очички, както и най – бързите и безопасни коментари – речниковия запас от думи ...