Таня се събуди в ужасно настроение. Мразеше рождените си дни, а какво оставаше сега, когато навършва 55. Не искаше да става от леглото. Единственото ѝ желание беше да проспи целия си ден и като се събуди вече да е утре. А как мразеше да отговаря на обажданията с честитки, колко ненавиждаше да ѝ припомнят, че остарява с още една година...
А те не закъсняха – още до 9 часа получи три такива обаждания – от сестра си, от първата си братовчедка и от една колежка от работа. И трите разговора преминаха по еднакъв начин – Таня едва изслуша пожеланията за здраве и дълголетие, процеди през зъби едно вяло „благодаря’’ и побърза да затвори под предлог, че има работа.
Не бяха минали и 15 минути от последния разговор, когато GSM-а на рожденичката иззвъня пак.
– Офф, няма ли край вече... – измърмори тя и се насочи към мобилния апарат.
Когато видя обаче, че на дисплея пише Миленка, раздразнението ѝ премина веднага. Милена беше дъщеря ѝ – нейното най-любимо създание на света и единственият човек, на ко ...